Като слуша човек бомбастичните нападки на Ердоган ще рече, че Турция и Германия са били винаги смъртни врагове. Всъщност още от края на 19-и и началото на 20-и век, та доскоро връзките между двете държави бяха особено близки. Дотолкова близки, че император Вилхелм II на три пъти бе посещавал турската столица и скромно се бе самопровъзгласил за „покровител“ на всички мюсюлмани. А на площад Султан Ахмед в духа на ислямските традиции бе направил „за адет“ чешма или по-скоро фонтан. Пишейки за Османската империя, вестниците избягваха обичайните пренебрежителни реплики за Ориента и използваха терминология, която трябваше по-скоро да подчертае приликите между тяхната и европейската цивилизация, а не разликите. Султанът бе величан като „кайзер“, Цариград бе „столицата на кайзера“, а ислямът - „турската църква“.
След младотурския преврат от 1908 г. турците станаха дори още по-популярни. На основата на очакваното противопоставяне с Русия, което дойде шест години по-късно. През Първата световна война стотици немци се сражаваха като доброволци в турската армия. Някои като генерали, сиреч паши. Други - обикновени войници като Рудолф Хьос, по-късно комендант на Аушвиц, където под негово ръководство бяха умъртвени към 3 млн души.
Но най-висок връх популярността на турците стигна след войната. Когато под ръководството на Мустафа Кемал те дръзнаха да се противопоставят на Севърския мирен договор, подготвен от страните победителки и след тригодишна война с Гърция успяха да направят първия зев във веригата, оковала победените страни.
В новата столица Анкара впериха поглед най-вече десните интелектуалци и политически водачи. За тях примерът на Кемал бе поучителен. Щом турците бяха съумели да отритнат своя несправедлив договор, то и германците трябваше да пратят Версайската система на бунището на историята.
За десницата и особено за зараждащия се национал социализъм Кемал създаваше един нов свят, такъв, какъвто и те биха искали да създадат. Импонираше им властта, която турският водач бе съсредоточил в ръцете си под лозунга за повече демокрация. Нищо против нямаха срещу започналото още приживе негово обожествяване. Такъв водач или фюрер биха искали да имат в Германия. Такъв и получиха.
Въобще на преден план в тогавашната пропаганда изтъкваха това, което им харесваше, а прибутваха под килима това, което не им отърваше. За национал социалистите турският водач бе бащата на модерния национализъм.
А в него влизаше изграждането на единна нация, „незамърсявана“ от национални малцинства. Та затова по време на Гръко-турската война от 1919-1923 г. печатът на десницата редовно и подробно проследяваше изстъпленията на гръцките войски над мирно турско население. Не че такива липсваха. Но и дума нямаше за това, че турците съвсем не им отстъпваха, когато им паднеха невъоръжени гърци.
За десницата Мустафа Кемал – водачът на „турските националисти“ - имаше „железен захват“, с който бе стъпкал идеите на пацифизма. Хвалеха „извънредните съдилища“, които бе създал и „желязната воля“, с която се бе отървал от малцинствата. Странно звучи за една християнска държава, но германският печат с възхищение описваше унищожаването на гърците и арменците, живеещи в Мала Азия. Така и трябвало да бъде, защото компромисът „е началото на края“. Това че 500 хил. арменци и гърци, загинали в района на военните действия /всъщност вероятно бяха повече/ било „прочистване на нацията“ от „кръвопийци и паразити“. Арменците били „евреите на ориента“ и затова правилно били „дисциплинирани“ от турците след като през войната им забили нож в гърба. Препоръчваше се неговият модел за „етническо прочистване“ на страната от нежелани малцинства, който бил „абсолютна необходимост“. За това че по този начин бяха прочистени през 1913 г. и българите от Източна Тракия не се и споменаваше.
Турция бе възхвалявана като въздигащ се „регионален фактор“. Харесваше им това, че новата държава не е демократична държава, а в най-добрия случай „автократична демокрация с еднопартийна система“.
През ноември 1933 г. в „Кройццайтунг“ възкликнаха: „Германският национал-социализъм на Адолф Хитлер и турският кемализъм са близко родствени“. Самият Хитлер заявяваше, че „движението в Турция беше ярка звезда за мен“, или още по-просто „Турция беше нашият модел“.
Известно затруднение представляваха расовите теории на национал социалистите. Така, както Европейският съюз дълги години се чудеше дали турците са европейци или не, тогава нацистите мъдруваха дали са арийци или не. Но и на това бе намерен колаят. В специална директива за пресата на министерството на пропагандата от 1936 г. бе обявено, че унгарците, фините и турците били „расово близки“ на арийците. В този списък българите ги нямаше. С една дума прогерманската Турция беше европейска Турция.
Публикуваните в страната книги за Турция в годините преди войната почти без изключение подчертаваха връзката между националната идея и водача. Всъщност в немската преса, когато пишеха за нова Турция и Ататюрк, пишеха директно за „фюрера“ и търсеха паралели между неговата биография и тази на Хитлер.
Турският водач бе станал дотолкова популярен, че се бе превърнал в добър бизнес за един турски скулптор, живеещ в Германия. Направи десетки негови бюстове, които се харчеха като топъл хляб.
Модерността на новата турска столица Анкара, нейните широки булеварди, спортни игрища и високи обществени сгради бе възхвалявана, така както доскоро бе възхваляван в европейския печат турският икономически напредък.
Това, обаче, което нацистите най-много ценяха в нова Турция бе принципът на „вождизма“. За тях тя бе „пример за това какво личността на един водач с качества може да направи от една страна и една нация“. Струва ми се, че и сега пропагандистите на Ердоган могат да се подпишат под твърденията в някои немски хвалебствени биографии на Ататюрк: „Турция в нейния съвременен вид не е просто копие на Европа... Нейният дух я свързва с най-старите традиции на нацията“. Идеята беше, че ако се намери подходящ водач, нацията може да бъде възродена.
В този смисъл нелепо звучат сега обвиненията, идещи от Анкара за остатъци от фашизма в Холандия и Германия, като знаем колко са се възхищавали именно нацистите от идола на турската революция Кемал Ататюрк.
Сега в Германия започнаха да си дават сметка за истинския облик на турския президент и неговата демокрация. Само че както се казваше в стария анекдот „Късно е чадо, мандалото хлопна.“ Западна Европа си създаде Голем и сега се ослушва накъде ще отекнат стъпките му. *

----------
*В статията са използвани някои данни и цитати от претърпялата три издания книга на Stefan Ihrig, Ataturk in the Nazi imagination, Cambridge, 2014