Демократичната ни история може да не е много дълга, но за сметка на това е богата с правителствени комбинации. Колкото и да ругаем политическия елит, че само се възпроизвеждал и пазел статуквото, едно не може да му се отрече - проявявал е завидно политическо въображение, щом се налага да се измисли и легитимира формули на управление. Повечето варианти, то се знае, са известни от теорията и практиката на западните страни. При нас обаче те не само са придружени със специфичен балкански привкус на измъченост, неочакваност и бомбастичност, но са изпробвани в забележително по-кратки срокове. Това, което други народи и при други условия са правили за столетия, ние общо взето поднесохме в тесните граници на едно поколение.

Имали сме правителства на предизборна коалиция, като това на Жан Виденов, опитало се да създаде впечатление за широк ляв фронт с въвличането на земеделци и еколози.



От Иван Костов е останал натрапчивият спомен



за еднолична еднопартийна власт, но и той, подобно на Виденов, ръководеше предизборна коалиция с реално съществуващи партньори като Народния съюз. Имали сме правителства на следизборна коалиция, в чието съставяне царят например виждаше обединителната си мисия спрямо поверения народ. Ако е за чисто еднопартийни кабинети, в зората на прехода Андрей Луканов ни даде пример за такъв. Само че Луканов имаше мнозинство в парламента. 19 години след него Бойко Борисов нямаше. Кабинетът "Борисов 1", също еднопартиен, въведе у нас модела на правителство на малцинството, и то с този интересен детайл, че мнозинството стоеше зад малцинството. Правителството на Димитър Попов пък лансира програмните кабинети, натоварени от парламента със съвсем конкретни задачи за изпълнение. За времето на Любен Беров още спорят програмно ли е било, понеже следвало програмата на сините, или експертно, защото не включило ярки политически фигури. Пламен Орешарски още от първия момент бе цветисто иронизиран, задето стоял начело на причудливата конструкция "политико-експертно правителство", в което партиите хем участват на всички равнища, хем не са в коалиция и не носят отговорност. Същите, които подиграваха Орешарски, проявиха повече въздържаност в оценките си за безспорната черешка на тортата, кабинета "Борисов 2", който, да припомним, беше съчленен на основата на



коалиционно споразумение между ГЕРБ и РБ



с програмната подкрепа на патриотите и партньорската подкрепа на първановците. Служебни правителства са се изредили цели пет на брой. Дискусионен остава въпросът дали сме се наслаждавали и на (сякаш) последния възможен вариант, този на "голямата коалиция". Понякога наричат така времето на Станишев, само че тогава във властта се събират леви и центристи, а не, както повелява понятието, основните леви и десни идеологически опоненти. Споменатият вече кабинет на Попов от такава гледна точка също се доближава до голямокоалиционния формат, защото в него участват двамата протагонисти на двуполюсния модел - БСП и СДС. От друга страна, те го правят не защото не могат да си осигурят мнозинство, пък и редом с тях застават и земеделците.

При така очертания контекст можем вече да се обърнем към предстоящите парламентарни избори. Социологическите данни, с които разполагаме, ни позволяват да направим едно-единствено заключение: резултатът ще бъде крайно непредсказуем. Непредсказуемостта, то се знае, се пренася от изборните към следизборните резултати. Без да са ни известни първите, няма как да бъдем особено точни в хипотезите си за вторите. И без претенции за изчерпателност нека погледнем какви версии битуват в общественото пространство.

Първо, правителство на БСП с някакви партньори, най-вероятно националистически, и най-вероятно върху консервативно-патриотична платформа, която отчита намесата на Турция във вътрешните ни дела, кризата в ЕС и интересите на средния бизнес. Второ, правителство на ГЕРБ с някакви партньори, като разнообразието тук е относително голямо, както и



подводните камъни пред партията и особено лидера



Трето, прословутата "голяма коалиция" между ГЕРБ и БСП, която малките партии с удоволствие вещаят и големите решително отричат - и имат основания по много причини. Четвърто, патова ситуация, блокаж, скандали, протести, обвинения, и предсрочни избори. Естествено, скандалите, протестите и обвиненията могат да ни сполетят и във всеки от по-горните варианти, а малките десни вече дават индикации за готовност да се включат.

Петият вариант е по-малко дискутиран и това е някаква нова разновидност на програмно правителство, неясно с чия подкрепа, но без лидерски участия по министерствата. Ето два потенциални мотива. Първият, да запазим стабилността на страната с оглед на европредседателството през 2018 г. Това значи партиите да се договорят за мандат до следващото лято и програма, която да бъде следвана до тогава, след което да изпробват силите си в нов вот. Вторият, партиите да се договорят да изпълнят заръките на "Шоуто на Слави" и да гласуват мандат и програма до окончателно приемане на промени в изборното законодателство, райониране и подготовка за мажоритарен вот. Допустимо дори би било, за пестене на парламентарно време и политическа енергия, цялото или част от служебното правителство да бъде гласувано като програмно.



Програмният вариант би добил смисъл



основно при приблизителен паритет на двете големи партии. Но изборите затова са избори, защото винаги могат да ни сблъскат с изненади. Ако има изненада, която не можем да предвидим, тя предполага нещата да се развият по някакъв шести непредсказуем път. Нашите очаквания имат граница във волята на избирателя, но и в динамиката на международното положение. Защото, както бащата на българския марксизъм Димитър Благоев бе отбелязал още преди сто години, нещата в България зависят на три четвърти от процесите навън и само на една четвърт от процесите вътре.