Френските социални мрежи произведоха нови думи - журналопи и мердии. Първата е съчетание от "журналист" и "мръсница" (salope), а втората е комбинация от "медия" и "л@йно" (merde). И двете изразяват ясно отношение към професионалната журналистика. Измислени бяха в словесната лаборатория на крайната десница, която от години се оплаква от "медийната каста", че я очерня.

Въпреки политическия си произход думите се сториха забавни на журналистите, които ги включиха в професионалния си жаргон. Вестник "Либерасион" им посвети статия на 5 януари (Comment "journalopes" et "merdias" se sont repandus sur les reseaux), а журналистката Елоди Сафарис от телевизия CNews (доскорошната i>Tele) предложи в "Туитър" да бъде избрана през 2017 г. първата "журналопа на годината". Възможно е във Франция да бъде посочен отделен призьор, но в България може да се даде само колективна награда. В държава, сринала се за 10 години от 36-о на 109-о място по медийна свобода (непосредствено след Габон), "заслугата" е на много хора. Докато другаде проблемът е във фалшивите новини (известни открай време като дезинформация),



у нас проблемът е във фалшивите медии



Не отделни автори (тролове, пиари, пропагандисти и пр.), а цели медии имитират, че правят журналистика. Издателите им се преструват, че са собственици, а главните им редактори дават вид, че правят редакционна политика. Тези медии толкова си приличат, че си имат обединяващ фалшив етичен кодекс, който през всичките си години не е произвел нито една забележка за публикация, нарушаваща професионалните стандарти.

На пръв поглед всичко им е професионално - технология, жанрове, обществено присъствие, - но ако усетите, че ви се гади, докато ги четете, гледате и слушате, значи най-вероятно сте в зоната на ментетата. Те са главните производители на журналопски талаш, който задушава последните остатъци от медиен пазар. По обективни причини в ерата на интернет медийният пазар не само в България, но и почти навсякъде линее, защото хората свикнаха с безплатния достъп до медийни продукти, чието производство обаче не е безплатно. Особено в сферата на печата се броят на пръсти изданията, които още успяват да се самоиздържат.

Във всички държави се търсят нови механизми за финансиране на медиите, защото интернет им дава не повече от 10% от приходите. Засега не е открит по-надежден метод от държавното финансиране, макар че води неизбежно към властово влияние в медиите. Относителна гаранция за медийна независимост може да има само при пряко финансиране от обществото (аудиторията).



Когато държавата плаща,



пак използва набрани от обществото средства - и затова пряко финансираните чрез нея медии най-често се определят като обществени - но властовите структури неизбежно слагат на предно място собствените си интереси за влияние върху обществото, а не интересите на обществото за контрол и обратен натиск върху тях. Затова няма обществени (държавни) медии, които да си позволяват неблагоразумна дързост. Въпреки нуждата от предпазливост те знаят, че в критични моменти могат да разчитат на своето единствено оръжие - публичността, за да призоват обществото за подкрепа. Това е възможно при публично финансиране, но не така стои въпросът за медиите, които се финансират скришом по държавни канали и се водят "частни".

Както е известно, в България има две държави. Едната функционира публично, а другата - задкулисно. Публичната формира управленските си структури чрез избори и по законодателен път, задкулисната - по мафиотски маниер. Едната дава вид, че се променя по волята на избирателите, а другата не си прави такова усилие, защото сама си разпределя ролите (и порциите) и сама си измисля правилата. Двете съществуват в симбиоза, като официалната държава не може да налага волята си, защото иначе би трябвало да разтури неофициалната, което очевидно не става и не предстои в близко време. За целта тя функционира като инвалид с парализирана съдебна система и с притъпени сетива (медии).



Разшумялата се "среща на кафе"



на главния прокурор Сотир Цацаров за вкарване в правия път на газовия бизнесмен и медиен собственик Сашо Дончев с посредничеството на "червения мобифон" Георги Гергов (по израза на покойния публицист Стефан Продев) бе рядък случай на изплуване в публичното пространство на върха на айсберга на задкулисната държава. Случката бе коментирана пред в. "Сега" от висш европейски дипломат по следния начин: "У вас има бели олигарси, които са черни овце". Вразумяването на Сашо Дончев е било наложително не толкова заради основния му бизнес, за който по думите му е бил похвален от Цацаров ("хубав и подреден бизнес"), а заради ролята му на издател на в. "Сега" (критичен и с лоши карикатури срещу когото не трябва), при това заподозрян погрешно, че има финансово участие и в други медии. Цитираният западен дипломат каза, че от всекидневниците чете само "Сега", а от седмичниците - "Капитал", защото другите вестници не му помагат да се ориентира какво става в страната, а и освен това много си приличат по съдържание и стил.

България отбелязва през 2017 г.10 години членство в Европейския съюз. Но има още една 10-годишнина, която заслужава внимание - на



медийния монопол,



чието изграждане започна през 2007 г. с покупката на един вестник и постепенно се превърна в империя от придобити или подчинени медии чрез задкулисно финансиране. Грубо казано, медийната система в България се раздели на два типа - официални държавни (обществени) медии и скрито одържавени ("частни") медии. За обществените медии се грижи официалната държава, а "одържавените" се издържат и надзирават от задкулисната, която обаче ползва отклонени през държавата средства (български и европейски), а не свои. Извън техния кръг остават твърде малко неовладени медии и точно те играят ролята на смутители на пълното спокойствие в двуглавата държава. Извикването на Сашо Дончев "на кафе" в ЦУМ е заради тях. За натиска е избран задкулисен терен, но инструментът за сплашване е явен. Осветяването на симбиозата между задкулисие и публична институция е срамотията, заради която "изгоря" като бушон висшият партиен функционер Георги Гергов, а Сотир Цацаров влезе в неприятен обяснителен режим. За замазване на конфуза бе мобилизирана цялата армада на задкулисните медии, които чрез своето единогласие се идентифицираха публично като "един дол дренки" (или казано по френски, "мердии"). Нетърпимото положение налага



изсветляване на медийната среда,



което е невъзможно без изсветляване на нейното финансиране. Преди две години НАП направи пълна данъчна проверка на 58 печатни издания, при която не намери един лев отклонение в отчетите на в. "Сега" за целия 5-годишен период. Затова пък три четвърти от останалите издания, много от които се финансират по дълбоко заровени отходни канали, се оказаха данъчно задължени с неназовани суми (данъчна тайна). И досега не е известно дали са ги погасили, нито дали е сезирана прокуратурата.

Могат да се зададат още много въпроси, но всички се свеждат до един: докога обществото ще търпи да бъде оглупявано от манипулирани медии? Изкарването на манипулаторите на светло е първостепенна задача и за целта трябва да бъде принудена официалната държава да се дистанцира от неофициалната. Паническото потуляне на скандала "Цацаров в ЦУМ" показва, че проблемът е ключов.