Войводата Михаил Попето не харесал името на новия си четник. Самият този мъж не бил обикновен - изпратили го да "стажува" кратък срок, преди сам да получи чета. Бил здрав, стегнат и разумен и освен това - фелдфебел от българската армия. Името Черньо Пеев не допаднало на Попето и той начаса го прекръстил. От името и презимето съчинил фамилията Чернопеев, а за собствено избрал Христо. (Христо Ботев бил любим герой и поет из българските чети в Македония.) Войводата или е имал лека ръка, или просто е гледал в бъдещето. С това име Христо Чернопеев ще се бие за свободата на онази земя, с него ще се запише в българската история.

Възможни са и други версии за любопитната харамийска кръщавка, но тази е избраната от писателя Георги Стойков в книгата му "Мисия свобода". Авторът я определя като художествено-документална повест за Христо Чернопеев и честно следва достъпните документи, спомени и предания за своя герой и за неговия революционен път. Изкушението да се отстъпи от това правило е неизбежно, то връхлита многократно, а в останалото време просто пулсира в писателската десница, но всяко нейно трепване е в разрез със съвестта на жанра. По този основен белег на книгата можем да си представим огромния проучвателен труд, положен в основата на един внушителен текст, предназначен за читател, отстоящ на цял век от гибелта на нейния герой.



Авторът, впрочем, е мой приятел, а на Христо Чернопеев съм почитател от деня,



когато чух за него от учителката ми по история в прогимназията Тинка Йорданова. В учебниците ни тогава може да е имало, може и да е нямало няколко реда за борбите на българите край Вардар, но нашите учители бяха запазили вълненията на своето поколение и по някакъв магичен начин успяваха да ни ги предадат. Не забравям и днес нежния патос, с който учителката ми описваше този магнетичен мъж, все едно разказваше за някакъв свой лиричен герой. Нейният възторжен прочит на онази страница от забраненото (под претекст, че е срамно) минало е първото, което свърза детското ми съзнание с него и никога онзи, нейният Чернопеев, не ме напусна.

Впрочем войводата беше наш земляк, родното му село Дерманци още бе в границите на тогавашния Плевенски окръг, живи бяха очевидци и съвременници на неговата младост, делото му в планините на Македония бе известно в нашите семейства. Съселяните му в Дерманци поставиха паметник на улицата, по която минават автобусите за София и това бе като послание към другите българи: че подвигът не се разнася във времето и че героите не се изгубват в историята при всеки неин поръчков вариант. Тогава Югославия още тежеше на Балканите,



Тито си беше още жив и гневен,



Москва не си пестеше мнението по въпроса и всяко възкресяване на образи и събития си носеше риск и неприятности. Но миналото не беше премахнато, Христо Чернопеев се завръщаше от страниците на Хр. Силянов, на Алфред Сониксен, които след дълго колебание излязоха в нови издания, на романтичната поема "Литургия за Илинден" от Св. Бъчварова, дори от книгата на Мерсия Макдермот за Гоце Делчев. Това завръщане беше подготвено още в неговото време приживе: животът му бе проучван и описван, изповедите му бяха снети и публикувани, можеха да се открият в библиотеките. От тях героят от аферата "мис Стоун", от Илинденските пожари, от младотурската буна и от дръзките му акции през Балканската война се появява пред нас вече по-разгърнат, по-подробен и от това - неизмеримо по-сложен. Това не е "лесният" герой от песните и от легендата, това е герой заплетен в конфликтите и противоречията на революцията, трудни, неразрешими, по-съдбовни от изпитанието с храброст и със смърт, което всекидневието предлага на бореца*.

Точно тази част от съдбата на героя си Георги Стойков не е пропуснал да обясни за днешния читател. Зарядът на народното надигане за свобода, личностите, които то изважда на революционната сцена, споровете, сблъсъците, междуособиците между дейци, крила и тъмни сили, намесата и лукавствата на правителства и дипломация, баналните интриги на тайните служби - всичко това авторът е трябвало да добави към животоописанието на своя герой, за да открои за читателя неговия подвиг и цялото му житейско дело. Дори начетеният съвременник научава куп факти и събития за онзи кървав епизод от националната българска драма.



Наричан уважително "бай Христо" дори от водачите на организацията,



Чернопеев и в книгата е страстен, дързък и непоколебим войвода, кумир за съратници и последователи. Но заедно с това е мъдър и търсещ дух, измъчван от противоречията и съдбовните въпроси, с които е изпълнена борбата. Напрегнатите нравствени дилеми и отстояването на безкомпромисния вътрешен кодекс за доблест и справедливост го издигат до върховете на националната революция.

Всяко време е в дълг към героите от миналото: да ги припомни, да ги осмисли от своята дистанция, със своята си дата. За Чернопеев предишният век се е произнесъл неведнъж. В наши дни този дълг е изпълнен от Георги Стойков. Има лесно и по-трудно обяснение за това. Георги е съселянин на Чернопеев от Дерманци. Дерманци десетилетия е лятна столица на писателя. Там са написани стотици страници от неговите разкази и романи. Трудното обяснение е известно само на него самия, както впрочем стои въпросът с обяснението на всяко човешко посвещение. Но дори и съвсем необяснена, тази книга отлично приляга за венец на едно писателско дело. Не всеки съумява да постигне това.

След такива книги винаги си мисля за нещо, което тъй ловко избягваме в нашите спорове и дебати. Премълчаваме го, сякаш го крием от себе си:

Ние не сме наследници на велик народ.

Ние сме самият този народ.

Но къде и кога сме забравили за това?



____________________

*Вече зрял човек, с изумление научих, че писателят Тодор Монов е племенник на Чернопеев от страна на жена му. Поразен бях колко много Тодор - сдържан, честен, с огряваща околните човечност и доброжелателност, но твърд и последователен мъж, отговаряше на представите ми за войводата, изградени от книги, размишления и фантазии. Улових се, че вече гледам на него с други очи. Смущаваше ме това, а днес се питам: защо?