Писателят Петър Делчев, който си вади хляба, конструирайки дървени къщи, ми обърна внимание как повечето от днешните млади гледат на Земята. Като на едно извънредно уязвимо място, рече той - един такъв космически кораб с ограничени ресурси. Добре е това, рекох си аз, добра е тази еволюция на нашия общ поглед върху планетата. Нашият прадедо, а особено неговият прадедо, е виждал Земята като едно неизбродно,



неизчерпаемо откъм заплахи, но и откъм ресурси място



Мислил съм си много за понятието "гора" - предлагам и на вас да помислите. Та гората, лесът са били за хората отпреди исторически нищожните 600-700 години нещо съвършено различно от нашите представи днес. Съдим за това от приказките и старинната литература. Гората е изглеждала на тогавашния човек като нещо, обкръжаващо го отвсякъде - тайнствено, понякога привлекателно, най-често заплашително, но на практика - безкрайно пространство. Основната характеристика на онази гора в човешката представа най-лесно дава думата "неизбродност". В гората е можело да има пътека, дори път; от гората е можело да отвоюваш нива, даже цяло поле, ала тя - Гората - е нямала свършване. Каквото важи за листата й - безбройни, същото е важало и за дърветата, и за животните в нея. Човекът се е възприемал като троха в нейната шир, подобна на онези трохи - от приказката за Хендел и Гретел.

Днес гората, там, където я има, разбира се, е вече само защрихована геометрична формичка от човешката география. Тя е специален обект на искрени еко-грижи или софистициран еко-популизъм; тя е само едно малко и добре изследвано за флора, фауна и ендемитни ценности квадратче на картата, което трябва да се пази от незаконна сеч, да се обхожда от патрули и лесничеи, да се соанира от лесоинженери като немощна кокетка в луксозен старчески дом. Идеш ли там на пикник, следва да внимаваш какво и къде ръсиш, да не палиш огън и да не забравяш стъклена и пластмасова тара из полянките, да си готов да срещнеш в гората горе-долу толкова туристи, колкото в Борисовата градина или на площад Славейков... И следва да си сбираш всичко до трошица, да пазиш всяка шишарка, изобщо да внимаваш за гората, защото не тя е вече голямата, безкрайната и опасната; ти си големият и опасният. А тя е нещо, което



внушава усещане за бавна агония



В гората едно време се е отивало като в океана - ако се върнеш жив и цял, си е било късмет, радост. В гората днес се отива като на блокбастер с пуканки; като се върнеш, те питат кого срещна там. И не очакват да кажеш - три язовеца, шест таралежа, една лисица и дори мечка, а - ако не те мързи, скромно да отвърнеш: - ами срещнах група дъновисти, една тайфа маунтън-байкери, мина и едно шествие от еколози ли, подкарани от министъра си чиновници ли, които правеха уборка преди поредните избори... Но говори ми по-силно, моля, защото ме набръмчаха и едни идиоти с ATV-та, проглушиха ми ушите, едва те чувам...

Жителите на Великденските острови (то един е само обитаваният остров, впрочем), сигурно също са виждали гората като неизчерпаема. Е - не чак като океан, но неизчерпаема. Въпросният Рапа Нуи е много предпочитана метафора за днешните любители на есхатологичните прогностики, затова няма да ви занимавам с версията как са изсекли гората на острова си заради каменните истукани, и така докарали жизненото си пространство до екокатастрофа. Какви ли не екзотики се пишат за Рапа Нуи - повечето се изключват взаимно. Едни версии твърдят, че хората там били отявлени канибали, други - че не, едни казват, че рапануйците са виновни за изсичането на палмите, други - че мишоците са виновни, едни версии казват, че рапануйците са воювали до смърт, а други - че тц, били дружелюбни. Факт е, че е пълно с пещери с тесни и удобни за защитаване входове, както и с прочутите истукани, които нещо искат да ни кажат и днес, но ние виждаме само как е падало огромно дялане и почит към предците и боговете. Само че от това островът не е прокопсал. Тъкмо напротив - вероятно се е опустинил.

За нас Рапа Нуи - Великденският остров, е пример как обособена част от човечеството се бори за оцеляване и цивилизационен възход, но може и да не го постигне, а да се докара до регрес и нищета. Обаче и на Земята може да се погледне така някъде от високото - и да се види тя като една кръгла топка Рапа Нуи, която вози няколко милиарда голи маймуни-мутанти около звездата; те са се качили на върха на хранителната верига, и някои от тях - особено най-високо покатерилите се,



преливат от надменност



Една от версиите за истинските и стари рапануйци, както казах, е, че били много войнствени. След битка устройвали пир, на който се угощавали с месото на победените врагове. Тамошните канибали се наричали уважително каи тангата (kai tangata, рапануйски).

Оня ден един автор - П. Валентино, написа в "Кориере дела сера", че големите ядрени държави трескаво модернизират арсеналите си, малките трескаво искат да станат големи, а неядрените трескаво мечтаят да станат ядрени.

Аз не вярвам да се изтрепем, нито да се изтровим с радиоактивна вода, но знам едно - множащите се железа из хангарите не са нито по-красиви, нито по-полезни, нито по-евтини от истуканите на Рапа Нуи. Видяно отвисоко, си е каи тангата, и нищо друго.