Имаше едно време един министър, който се прочу като "Отварячката", понеже господинът беше пътешественик, понякога навестяваше родината и винаги ни обливаше с едни и същи топли думи: "Аз, казва, нови врати отварям за българския бизнес! Осигурил съм заеми за стотици милиони и сделки за милиарди долари!" Покрай



всенародното надлъгване



как щели българските фирми да се включат в следвоенното възстановяване на Ирак днешните държавници са на път да заприличат на онзи отворко. Всеки напира, всеки лобира, куцо и сакато нови врати отваря. Даже обикновените измамници се научиха от политиците и вече го вземат успешно на ишлеме. Онзи ден виждам една обява - "Включвам във възстановяване на Ирак..." - и следва някакъв видимо импулсен телефон. Така де, щом има някой да вярва, все могат да се изкарат пари от тази работа. Щом всички са награбили



голямата кошница



и бързат към Близкия Изток, може би е редно да се замислим какво е реалистично да очакваме от поредната шумна кампания.

Ясно е, че само малоумник може да си въобрази, че българското участие в доставките за Ирак "може да достигне 5-6 милиарда долара". (Не е ясно само защо държавниците напират да се съветват с малоумника и защо небивалиците му пълнят пресата.) Нищо друго да не знае човек за българската икономика, поне би могъл да погледне, че целият износ на страната за миналата година е бил 5.69 милиарда долара и няма как само доставките за Ирак да набъбнат до такава сума, ако ще възстановяването да продължи и пет години. Просто нашата икономика не е в състояние да произведе такъв обем експортна продукция. Но за да правим каквито и да е сметки за обема на износа, първо трябва да сме наясно



какво ще можем да изнесем



по съюзническата възстановителна програма. Тук ни чака разочарование почти по цялата ни експортна листа. Дори българските фирми да получат равен достъп до парите, отделени от американския и британския бюджет (засега няма други обявени поръчки), редно е да си спомним, че и тежката, и леката, че и българската хранителна индустрия не са в състояние да конкурират американските доставчици. САЩ е най-големият в света производител на земеделски продукти и храни, при това и цените на американците са по-добри от нашите. Ако по чудо изнесем някакви храни, най-вероятно ще са специфични етнически продукти като саламурено сирене и кашкавал, каквито в САЩ не правят.



Строителството е голямата надежда



за значимо българско участие във възстановяването на Ирак. Заради беднотията ни българските фирми могат да предложат по-евтина и при това квалифицирана и с опит в региона работна ръка. Покрай строителите шанс за износ имат и производителите на строителни материали и конструкции, доколкото успеят да стигнат световните стандарти за качество и цени. Разбира се, никоя българска фирма няма шанса сама да участва в търговете, защото става дума за поръчки на сума стотици милиони долари, а никой у нас няма нито капацитет, камо ли финансови ресурси и банкова подкрепа за такива суми. Шансът е нашите фирми да работят като подизпълнители на чуждите. Но



и това не е сигурно



както видяхме в случая с възстановяването на Югославия, където българското участие не бе дори и символично, ами хич никакво. Най-вероятно така ще стане и в Ирак, въпреки многото приказки. С речи и брифинги търгове не се печелят. Ако правителството не предприеме нищо друго, освен (както вече обяви) да дава информация на желаещите да участват, шансовете падат практически до нулата. Има два начина да се организира българското участие в търговете. Единият е държавата да се ангажира в създаването и осигуряването на финансиране за национален консорциум, чрез който българските фирми да участват в програмата. Точно това прави в момента полската държава, за да даде шанс и на по-малки, но солидни фирми да се включат. Втори вариант е



да се избере една водеща фирма,



във всеки отрасъл, която да получи държавната финансова подкрепа срещу ангажимента да води преговори с главните изпълнители на поръчките и да разпредели дейността между себе си и останалите български фирми по предварително ясен, прозрачен и честен начин. Със съжаление си мисля, че няма да го бъде нито първият, нито вторият вариант. Като се сетим какви мъки бяха с организираните от държавата консорциуми като пропадналия проект "Топенерджи" и все още живият "Бургас-Александруполис", става ясно, че в Ирак отдавна ще е приключило строителството, преди в София да са поделили баницата. Вторият вариант е поне теоретически възможен, но ще съм много приятно изненадан, ако се случи. Болезнената българска завист трудно ще позволи някоя частна фирма да получи открита и мощна държавна подкрепа, за да консолидира и защитава общите национални интереси.