Удивителна страна е България. Когато преди десет години ни приемаха в Европейския съюз, писах, че ще бъдем уникум в организацията. Православна славянска държава, пишеща на кирилица. Православни си имаха и тогава - Гърция. Имаха вече и славянски - Полша, Чехия. Но държава с тези три характеристики нямаше и както изглежда, скоро няма и да има.

Уникум сме и сега. Няма друга европейска държава, в която и министър-председателят, и президентът да са бивши професионални военни - единият в системата на отбраната, другият в МВР. И двамата - генерали! Имаше държави, оглавявани от генерали. Франьо Туджман и Хърватия ми идат наум. Има и сега, оглавявани от бивш подполковник - Русия, разбира се. Но двама военни, заели двете най-важни позиции в държавата - няма.

Българите и преди Втората световна война са преживявали под управление на военни, но никога не са гласували доброволно военен да застане начело на страната им. Когато това се е случвало, е било резултат или от военен преврат, или пък кандидатурата е била налагана пряко от царя. Генерал Рачо Петров е марионетка на владетеля. Кимон Георгиев като полковник от запаса и генерал Пенчо Златев поемат властта след военния преврат от 1934 г., а Кимон Георгиев наново заема най-високия пост в изпълнителната власт след преврата от 1944 г. Без да броим одиозния случай с двамата руски генерали Казимир Ернрот и Леонид Соболев, станали български министър-председатели като резултат от хрумките на руския император.



И какво от това, ще кажат някои



Че военните са сред най-образованите българи от тези години. И това ще е вярно. Само че с една особеност. Военното образование се различава от гражданското най-вече с това, че в армията трудно се търпи инакомислие. Такава й е системата. Затова военните едва изтрайват склонността на гражданските лица да разглаголстват и да се колебаят, без да могат да решат кой път е най-правилният. Та затуй е и успехът на генерал Ернрот в борбата с разбойниците през 80-те г. на XIX в. Отмества решително настрани проблема за гражданските свободи, избесва неколцина разбойници и положението се успокоява. Маловажен е въпросът дали сред избесените няма и пострадали за права Бога. Важен е резултатът.

Една от преките последици от това, че начело на държавата стоят бивши военни, е и подборът на темите, които ги занимават. Съвсем естествено е, че те проявяват интерес най-вече към сферите, в които смятат, че са, а навярно и са, компетентни. Няма как да загърбят напълно другите проблеми, но говорейки за тях, липсва страстта в думите им, която личи, когато става въпрос за армия или полиция.

Преди няколко дни по телевизията даваха президента. Говореше за проблемите на обществото ни. И зад рамото му надничаха двама военни в униформа. По-жестока символика, здраве му кажи. Говорим за армия, която не е заплаха за никого и на която никой българин в здрав разум не разчита, за огромно съжаление, да брани страната ни. И това, разбира се, не е вина на нашите военни. Други са времената. Сега политиците се карат за закупуването на девет нови самолета. Докато ги получим и се разплатим за тях, ще остареят и тези, които сега-засега още стават за активна служба. През 1935 г. германският фелдмаршал и шеф на авиацията Херман Гьоринг дойде в България. На сватбено пътешествие! И направи подарък за рождения ден на царя - 12 бомбардировача и 12 изтребителя. Същия ден фирмата "Ернст Хайнкел Флугцойгверке" АГ достави за България още 30 самолета. Сега върхът на мечтите ни са 9 самолета!

Единият от двамата генерали откровено показва, че културата, образованието, науката за него са празни думи. Това опера, художествена изложба, симфоничен концерт за него не съществуват. Не е задължително да има вкус към художествената култура. Но е задължително да има съветници, които да му казват, че така не може. Че в съвременния свят една страна тежи с културата си най-вече и независимо от това, което казват медиите,



не с това колко "мачлета" е спечелила



Че не е редно да даваш държавни пари, нашите пари, за трибуна на стадион, на който играе клуб, собственост на един от най-богатите ни бизнесмени, а да не си дал средства за построяването на нова съвременна библиотека. Другият генерал го прави, ходи на театър, но не му достигат правомощия да превърне интереса си в ефективно средство за подкрепа.

И двамата генерали превърнаха едва ли не в основна тема въпроса за заплащането на труда и отговорностите на две групи в обществото - военните и полицаите. Не че задълженията и отговорностите им са малки, но трябва да има някакво равновесие. До момента не се сещам нито единият, нито другият да са повдигнали въпроса за заплащането на труда на преподавателите във висшите училища и научните работници. Защото докато по разходи за Министерството на вътрешните работи стоим на трето място в Европа, по тези за наука стоим на гордото второ! Само че отзад напред. Та и в парламента, когато този въпрос бе повдигнат преди няколко дни, бързо бе отминат при апатичната незаинтересованост на медиите.

Та мисълта ми е, че военният може да е свикнал да се грижи за своя род войски или за цялата армия или система на вътрешните работи. Но когато стои на първи план, трябва да проличи отговорността му към цялото общество - не само към някои негови представители. А не президентът непрекъснато да подчертава, че разходите за отбрана трябва да стигнат до 2% от държавния бюджет, а и не поглежда към разходите за наука. Защото ние можем и да стигнем лелеяната от него цифра, но ако дотогава в България не останат млади образовани българи, които да опитват да бъдем на нивото на европейските постижения в образованието, културата и науката, кого ще защитаваме?



* Да ме прости Иван Вазов, че преиначавам стиховете от великолепното му стихотворение "Само ти, солдатино чудесни".