"Лъжата може да обиколи света,

преди истината да си обуе ботушите."

Тери Пратчет

Написах го още нейде към края на 70-те в руското издание на излизащото на седем езика в Париж списание на Солженицин "Континент": Гордостта ни, че сме народ, който традиционно люби и тачи, цени и почита духовните си водачи, е несъстоятелна. Тогава го констатирах не както комунистическите пропагандни централи ме клеймяха навремето, със злорадство - с огорчение и болка го констатирах. С огорчение и болка го повтарям и сега. И то не защото съм злопаметен, а защото не съм, отказвам да бъда безпаметен.

Ако великите хора никога не се раждат на празно място, великите илюзии винаги се раждат на празно място, на място, овакантено от една или друга конфузна истина. Доколкото преработването на една нелюбезна истина предполага мъчителни усилия, а на човешката природа е свойствено спестяването на усилие, оказва се, че е по-леко да бъде подменена една неблагоприятна реалност с една благоприятна измама, отколкото да тръгнем да се конфронтираме с нея. Това спестява болка, а избягването, заобикалянето на болка също е част от стратегията за оцеляване. Така целенасочено насажданият от векове в националното ни съзнание мит, че сме си по природа народ ученолюбив, който благоговее пред книжовниците си, има неофициалното предназначение да скрие, да потули вдън земя нелицеприятната истина, че всъщност ние ги ненавиждаме, дискриминираме ги всячески, тровим ги с отровите на потомствената си балканска завист, убиваме ги или ги довеждаме до самоубийство, прогонваме ги в изгнание. Обстоятелството, че най-значимата българска национална литература е сътворена зад граница, говори само по себе си. Обидно ми е да изброявам многото безсмъртни заглавия от литературната ни класика, написани от емигранти. Ще спомена само имената на по-малко известните, но не и по-малко талантливи, автори от по-ново време: Георги Марков, Асен Игнатов, Атанас Славов, проф. Шишков, Стефан Попов, Христо Огнянов, Стефан Маринов. Не без искрица лична гордост ще добавя, че всички те са били години наред мои редовни и нередовни сътрудници, участвали чрез текстовете си във водената от мен за българския слушател културна програма на Радио "Свободна Европа" - "Контакти".



Започнах с Георги Марков неслучайно, неслучайно и ще продължа с него.



Не само защото беше мой най-близък личен приятел (всъщност всичките ми сътрудници бяха, всички станаха с времето мои приятели с предаността, с която и аз техен приятел станах), а и защото си остана такъв до ден днешен. И защото, докато аз лях за днешната ни свобода само мастило, Георги проля и кръвта си. Проля я за всички свои съчовеци, които заслужиха саможертвата му. Но и за онези, които не я заслужиха, я проля. Какво да се прави - фундаменталните добродетели като свободата са общочовешки, всечовешки категории, общочовешки и всечовешки са и фундаменталните пороци. Доколкото добродетелите, проявени от една личност, са дело и на целия човешки род, те красят и мен като част от него. Доколкото пороците на една личност, на една партия, на една система, са също дело на човешкия род, те опорочават съответно и мен - също като част от него. В тази извечна, в тази безначална и безконечна битка между доброто и злото непричастни няма - в нея всички воюват, дори и онези, които не подозират. В "Човекът без качества" Музил стигна до извода, че големите престъпления са ставали не толкова, защото са били желани от някого, а по-скоро защото са били търпени от всички ни. А тъй като не искам и аз да ставам част от тази всетърпимост към злото, на настоящите ми редове може да се погледне и като на морална самоотбрана - словото людско и словото Божие имат и тази функция. Още повече че, бранейки приятеля си от хули и клевети, човек и себе си брани - приятелят ни, както учи в "Тускулански беседи" Цицерон, е другото ни аз: както в добро, така и в зло; както когато е хвален, така и когато е хулен. И особено когато е хулен.

Писах го и в едно от есетата си: Както онзи, който убива една бременна жена, е нееднократен убиец, защото заедно с жената убива и нейното предстоящо майчинство, погубва и неродения още живот, така и онзи, който убива един писател, е многократен убиец, доколкото убива и всички още ненаписани образи и сюжети, с които авторът щеше да насели битието. Казаното важи с особена сила за Георги Марков, който загина в разцвета на творческите си сили - романите, пиесите и есетата, които му предстояха, бяха далеч повече от тези, които беше вече сътворил.



Убийството на Марков е многократно не само във физическия, а и в метафизическия смисъл.



Това епохално убийство започна с клевети и хули преди моста "Ватерло", премина през моста "Ватерло" и продължи с клевети и хули впоследствие - та чак до ден днешен. И днес неговото злокобно тържество похищава паметта на писателя. Така ние, похитителите и безучастните, доубиваме писателя, превръщаме се (съзнателно или не) в продължение на физическото убийство, в метафизически убийци, в съубийци - ни повече, ни по-малко.

Това метафизическо убийство надникна тези дни и от страниците на "Сега" - един вестник, на който от дълги години аз имам честта да бъда редовен и нередовен сътрудник. В една публикация (текст под снимка в статията "Двамата велики" на Димитри Иванов от 19 юли, бел.ред.), която аз с чиста съвест бих окачествил като клеветническа, един автор, който с чиста съвест бих окачествил като клеветник, установява, че, видите ли, англичаните са убили Георги Марков. Подобна подмяна на историческата истина не може да бъде обяснена само с обстоятелството, че докато Георги е берял душа в интензивното отделение на лондонската болница "Сент Джеймс", авторът на споменатата публикация е служил на най-човеконенавистната, на най-мракобесническата институция в цялата ни национална история. Само биографично агентурно минало обаче не стига за подобна гавра - необходимо е и актуално агентурно съзнание.

Обстоятелството, че небивалиците, разказвани на родна земя за убийството на Марков, надвишават многократно фактите, не е случайно - то е част от онова продължение на престъплението, за което споменах - плът от плътта му е. Тези небивалици са една от друга по-абсурдни. Преди някоя-друга година, опонирайки ми в медиите, една съотборничка на моя днешен опонент и дългогодишна сътрудничка на часовите вестници написа черно на бяло, че Георги починал смъртоносно одраскан и инфектиран от домашната си котка. И всичко това - съвсем сериозно. Тогава отговорих на страниците на "168 часа", че от многократните си гостувания в дома на Марков познавам лично котката Дейзи, че тя е благородно същество, а не човекоубиец, и аз като неин приятел съм длъжен да защитя посмъртно моралната (?) чест от клеветниците. Което и направих.

Тъй като днешните клевети по адрес на един мой приятел, на когото аз до голяма степен дължа себе си, са същите, на мен не ми остава нищо друго, освен да им противопоставя старите факти, които разкриват престъплението такова, каквото е. И каквото всички онези физически и метафизически убийци, всички предани потомци на Железния Феликс с бистър ум, горещо сърце и (особено!) чисти ръце отказват до го видят. В изявлението си вероятно ще се повторя, но какво да се прави - повтарят се монотонно, безконечно, упорито и клеветите. Те са едни и същи в лъжовността си - една и съща е и истината, която им противостои.

Юридическата практика е подвластна и до днес на един античен, унаследен още от римското право непоклатим принцип: всяко честно, всяко непреднамерено разследване трябва да тръгне от въпроса на кого служи, чии интереси обслужва съответното злодеяние.



И така, кой имаше интерес Марков да замълчи завинаги?



Свободният свят, чиито ценности той защитаваше в драмите, в романите и в есетата си, злонамерената котка-човекоубийца Дейзи или онази свирепа диктатура на родна земя, която ден след ден Георги разобличаваше в излъчваните в моята културна програма "Контакти" на РСЕ мемоарни есета под общ наслов "Задочни репортажи за задочна България"? На Запада Георги беше необходим жив - мъртъв искаха да го видят само онези тоталитарни източноевропейски злодеи, чиито злодейства той неуморно демаскираше - както по света, така и у нас. Като жив свидетел на предсмъртните му вълнения ще добавя, че не от Скотланд Ярд и не от МИ-6 се страхуваше Георги - на Скотланд Ярд и на МИ-6 той се уповаваше. А се страхуваше на живот и смърт от КГБ и българската Държавна сигурност. Малко преди да изпадне в безсъзнание, Марков прошепва на лекуващия го д-р Райли: "Аз съм отровен от КГБ и ще умра. Нищо не можете да направите". Лично британският медик свидетелства за казаното, а изправеният като Георги пред лицето на смъртта човек е поставен в т.нар. гранична ситуация на Ясперс, в която всеки си е най-себесъщ, най-безпощадно честен. Пък и убиваният знае най-точно истината за убийците си - палач и жертва са съвместими някак си. Ако и това не стига, ще добавя и свидетелските показания на генерала от КГБ Олег Калугин, който пред цяла България заяви от телевизионния екран, че малко преди атентата ДС е поискала и получила от кагебистките си братя по оръжие в Москва логистична помощ за покушението. Ако и това не стига, ще добавя отправеното преди убийството от страниците на вестниците "Народна младеж" и "Отечествен фронт" лично от министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов предупреждение към българските политически емигранти да си държат езика зад зъбите, защото "ние не знаем граници", а "ръката на справедливостта винаги е била по-дълга от краката на предателството". Години преди атентата в Лондон, за да бъде убит на родна земя, от Дания е отвлечен българският политически емигрант Борис Арсов. Коментирайки с показна гордост саморазправата с него, в. "Народна младеж" пише черно на бяло: "Същата участ очаква всеки, който е забравил великата стойност на понятието родина и си е поставил цели, отдавна изхвърлени от историята на политическото бунище". Още по-недвусмислен е министър Стоянов пред микрофоните на Радио София: "Нашите врагове никъде не могат да намерят избавление от нашата ръка. Ние не знаем граници. (Явно не само географски, а и морални - б.а.) Контрареволюцията трябва да знае, че за нея никъде няма сигурно убежище." Контрареволюцията бяхме ние и ние знаехме, защото слушахме Радио София с будното внимание, с което ДС нас слушаше.

Ако и това не стига, ще добавя, че в началото на 1990 г., когато ледовете се пропукват, ген. Владимир Тодоров унищожава лично цялото досие на Георги Марков. Не ще да му е било леко на генерала да се справи физически с цели 15-16 тома - тежат, пущините! Ген. Тодоров е зам.-началник на Първо главно управление на ДС и е осъден от българския съд за това престъпление. Което може да има само една цел: да заличи дирите на друго, далеч по-чудовищно престъпление - убийството на Марков. Ако генералът беше невинен, той щеше да пази с оръжие в ръка досието на Георги като свое алиби, за да го противопостави на всяко подозрение по свой адрес и по адрес на службата си.

В заключение ще се върна към началния въпрос: Защо му е притрябвало на Запада да убива Георги, след като никога дотогава и никога след това цинизмът и жестокостта на комунистическия режим не са били демаскирани така убедително и красноречиво пред целия свят?!

Сега съзнавам, че и това няма да е достатъчно. И най-очевидните, и най-флагрантните истини са безпомощни пред идеологизираната слепота. В моя светоглед това обстоятелство е основание не да спра, а да продължа. Именно защото е абсурдно и обречено.