Два пъти се впечатлих на риболов в леко философски аспект. Единият път беше в ранни детски години, сигурно съм бил на 8-9. През лятото гостувах на село при баба, и сегиз-тогиз дядо ми ме вземаше привечер със себе си за риба. На около две седмици го правеше, по икиндия. Първо бъркаше в дълбок долап и вадеше мълчаливо тежка, макар и малка мрежа с олово по краищата. Правеше се привечер, защото дядо бракониерстваше. Тоест ловеше риба в местната неголяма река със серкме. Това по новите закони беше забранено, но дядо ми - иначе законопослушен човек,



нямаше чувство да прави нещо лошо.



Серкмето си той бе изплел сам и ловеше в реката край дома си така, както беше виждал, че го прави неговият баща, и както вероятно неговият баща беше виждал да го прави пък неговият баща, тоест дядото на дядо ми. Мисля, че гледаше на този риболов като тях - начин да се разнообрази семейното меню с прясна риба. Тоест като на обикновен принос към препитанието. Освен това в местния хоремаг прясна риба не докарваха, само консерви имаше. Та така. Дядо ми хвърляше обратно в реката съвсем ситните рибета, които попадаха в мрежата, а едрите заедно вадехме от серкмето и прибирахме в едно канче. Един път в серкмето попадна голям шаран! Такава риба по принцип не се въдеше в реката. (После се оказа, че просто от местния язовир - след пробив в стената, били "изтекли" шарани в малката бара...) Е, дядо ми (лека му пръст) направо пощуря. Помня, че се хвърли като тигър връз шарана, който бе изпаднал от мрежата и за малко да се хлъзне обратно във вира. И го захлупи, а после - блед и развълнуван, се почуди какво да прави... Шаранът не се побираше в канчето. Накрая дядо си извади ножа, уби голямата риба и я изчисти направо там, на реката.

Сигурно съм имал сащисан вид при този внезапен касаплък, защото той ми подхвърли някак извинително:

- Абе, голем е, да не изпадне, докато минаваме барата, и да не избега... (Наистина често се налагаше да прекосяваме малката река и да джапаме из нея, та това си беше реална опасност.)

Другият случай беше сравнително наскоро. Ловях риба с приятел на голям язовир, когато ни дойде като зяпач един много възрастен, доста изискано облечен за водоема мъж. Той излезе от хубав джип заедно със съпругата си. Край рибарите често минават зяпачи, но чудното при този беше, че стоя край нас почти два часа, без да приказва, без да досажда. Наблюдаваше ни малко странно, като че съпреживяваше, нещо като носталгия излъчваше. Когато сетне се поразговорихме, се оказа, че е бивш запален въдичар, който е спрял да лови. Минал му меракът. Защо му минал ли? Ами



станало било много изкуствено по водоемите -



и такъми, и неизвестно чия собственост, и екомодата да се пуска рибата обратно, и таксите, и правилниците, и автомобилите... Хората били станали много, а рибата станала малко. И спрял. Бил достатъчно заможен да си купи каквато риба му трябва, от магазина. Пък да лови и да пуска надупчените риби обратно във водата му се струвало неестествено.

Е, явно меракът не ти е съвсем изтлял, щом седя като кибик два часа край нас, помислих дискретно. Но не подхванах темата. Не я подхващам и сега, защото ми се ще да кажа друго.

То е, че тези двама мъже, за които ви разказвам, са илюстрация на следното. Ние - в рамките на две-три поколения, дори на едно, крачнахме от период, в който човек оцеляваше трудно, в непрестанен двубой с природата - та крачнахме към друг, при който тя - природата, се оказа стеснено, уязвимо от нас самите обиталище. Това стана бързо, в еволюционен план почти светкавично. (То не значи, че човек пак не оцелява трудно, но сега вместо да го дебне звяр в гората или змия в градината, в мегаполиса го дебнат безработица, стрес и депресии.)

Та следя скандалите - за Натура 2000 и Калиакра, за белоглавия лешояд и водния дърдавец, и нещо ми се струва объркано. Тоест не че не трябва да пазим природата, пази боже - просто нямаме друг избор. Само че френетезмът ни в опазването на видовете е такъв, че Творецът сигурно се държи за корема и се смее с висок глас. Биологичното разнообразие не е номенклатурен списък, създаден по височайши каприз, а съществува вследствие видова борба и свободно развитие на живота в течение на милиони години. През които години обаче, забележете, човекът е бил само маймуна, може би малко по-умна от другите, но не по-малко уязвима от тях. Днес не е така. Човекът доминира по начин, който прави това разнообразие невъзможно, защото то е продукт на условия, които ние променихме драстично. Другояче казано,



лешоядът е белоглав и дърдавецът е воден



не защото така ги е нарисувал Демиургът от скука, а защото са се развили така с цел по-лесно оцеляване при условия, които днес дори не можем да си представим. И ще ги пазим, разбира се, но за да се върнат те на магистралата за свободно еволюционно развитие, ние би трябвало да се качим пак по дърветата.

- Що не... Стига в клоните да има хубава къщичка, интернет и пълен хладилник - промърморва синът ми, докато гледа какво пиша.