(Продължение от миналия четвъртък)



На основата на последното преброяване на населението на Русия миналата седмица не бе никак трудно да направим подходящ извод - въпреки господстващата почти седем десетилетия в СССР научна прабългарска теория за произхода на съвременните татари, днес екзотично малко от гражданите на федерацията, предимно в Татарстан, възприемат себе си като наследници на Котраговите прабългари (вж. първата част на това писание в Свързани текстове). Нас това пряко не ни засяга ни най-малко, но все пак ни интересува донякъде, доколкото "братовчедите" ни (в народностен смисъл, разбира се) не са никак много и тяхната историческа съдба не може да ни е напълно безразлична, дори и когато с тях имаме само капка обща кръв; а точно такъв е и този случай.

Понякога дори и напълно сериозни автори се прехласват с възхита по родството ни с днешните татари, назовавайки поетично прабългарската държава в Поволжието "Другата* България"; което, разбира се, е крайно неточно, дори и използвано в публицистичен текст. България е само една - нашата славянска държава, със свой неповторим път в народностното си развитие; плюс още една с български корени в Повардарието. Съвременните волжски татари, или както там им харесва да се назовават сега, могат "само" да бъдат "другите българи"; при това бивши.

Въпреки съвсем предвидимото ни желание да имаме колкото е възможно повече родственици сред останалите народи, съвременните обитатели на руските републики Татарстан и Чувашия не могат да бъдат сред тях; първо, защото тяхното население в огромната си част не се осъзнава като наши роднини, и второ, защото дори в нашата собствена кръв следите от прабългарите са едва-едва забележими - прабългарите са достатъчно малко дори в края на VII в., ако съдим по историческите, археологическите, езиковите и антропологическите останки от тях, а и твърде бързо са претопени в "славянското море" (по думите на Константин Багрянородни).

* * *

След смъртта на Кубрат, господаря на Старата Велика България, за могъщата степна империя настъпват сурови времена; под натиска на хазарите държавното образование на прабългарските племена бързо се разпада. Старата Велика България, и това непременно трябва да се уточни, е крайно полиетнична държава, чийто народностен състав не ни е напълно ясен. Впрочем това е в сила и за съвременните татари, които, въпреки усилията на местните националисти, също са твърде разнородни народностно - резултат може би от разлики в произхода им. Така въпросът за произхода и вътрешното деление на съвременните татари се превръща в уравнение с много неизвестни; не изглежда възможно в скоро време то да бъде решено. При все това, прабългарската съставляваща в историческия път на днешното население в Средното Поволжие е абсолютно сигурна; и това наистина не може да бъде отречено.

Исторически всичко изглежда твърде ясно - много повече от други подобни проблеми, които се отнасят до обитателите на днешните руски степи. След смъртта на господаря Кубрат, за когото тук вече изказахме мнение, че е част от византийски проект за значителна "степна империя", която да пази от север византийските владения на Старопланинския полуостров, синовете му не успяват да съхранят прабългарската държавност - която освен че е византийски проект в този случай, се оказва и несполучлива навсякъде, където възниква по-сетне.

Знам, че може да прозвучи стряскащо, но това показват историческите факти - в Дунавска България прабългарите само след два века начело на общата славянобългарска държава (съюзна до 796 г. и могъща империя след това) изчезват от историческата сцена; примесените с враждуващи помежду си фино-угорски племена Котрагови прабългари също губят напълно своята идентичност - полека-лека след приемането на исляма през 922 г. - и днес (пра)българска държавност в Поволжието, така или иначе, не съществува. Съвсем същата е историческа съдба и на останалите части от прабългарските племена - на Кавказ и в Мала Азия.

Трудно е да се каже дали изчезването на прабългарската държавност навсякъде, където тя възниква, е резултат от натрупване на исторически злощастия или за това съществуват напълно обективни основания - малобройност, елитарност, особености във воденето на държавните дела, неблагоприятно географско разположение, някакви демографски особености; тук непременно - и много скоро, може би - ще се опитаме да намерим отговора.

И така, господарят и византийски подставеник Кубрат умира, след като е създал вече наистина могъща и богата степна империя; чието държавно съкровище е открито преди повече от век до с. Малая Перешчепина .Господарят Котраг, вторият Кубратов син, под хазарски натиск, нека повторим, повежда част от прабългарите отвъд р. Дон и именно това население вероятно се размесва с фино-угорските племена на юг от сливането на реките Волга и Кама - та чак до Долното Поволжие - създавайки ново васално на Хазарския хаганат държавно образувание, което днес обозначаваме като Волжска България.

Нарочно трябва да се спрем - съвсем накратко сега, а много по-обстоятелствено друг някой път; защото е прелюбопитно - на точно тия фино-угорски племена, които прабългарите на Котраг, предимно кутригури, заварват в Поволжието, ще трябва накратко да се спрем; това са народности, които и днес съществуват, а някои от тях имат и изявена държавност в рамките на Руската федерация. Удмуртите, марийците, ерзя и мокша "посрещат" Котраговите прабългари в състояние на взаимна неприязън и вражда; именно сред тях се настаняват новодошлите, като постепенно ги омиротворяват и обединяват под свое ръководство в една държава - Волжска България. Звучи твърде познато, нали...

Нарочно сега опростяваме докрай тоя свръхсложен етнически и исторически процес именно за да изявим приликите с Дунавска България; с тая разлика, че волжските (пра)българи се задържат доста по-дълго на историческата сцена, в сравнение със събратята си около р. Дунав; по-дълго, но не достатъчно за да "доживеят" до наши дни...

През 922 г. балтавар Алмуш (края на IX в.- 925) приема исляма за населението на Волжска България, но въпреки това в страната остават и други вероизповедания. През 965 г. Хазарският хаганат престава да съществува и Волжска България придобива пълна независимост и, вероятно, значителна територия (в старите карти това е отразено в {3}; от там са и картите в първата част на този текст); следват обаче продължителни битки с древноруските князе, а през 1236 г. - след продължителна и разноуспешна война с монголските орди, Волжска България е покорена накрая.

* * *

Препускането през полетата на историята - надявам се - е направило възможно да покажем, че прабългарското присъствие в Подунавието, в Поволжието, на Кавказ и в южните части на Мала Азия се подчинява, изглежда, на общ историко-народностен модел и той вероятно е валиден и за самата Стара Велика България; може би...

Изучаването на по-сетнешното историческо развитие на прабългарите не само може - с използване на ретроспекция - да ни даде нови данни за Старата Велика България, която неизменно ще ни занимава още столетия, но и за да изявим несъстоятелността на опростачената съвременна теза за нетюркския произход на прабългарите, развивана днес от невежи, но модни люде; обещаваме скоро тук да се върнем с повече подробности по този въпрос, защото е обществено значим - не исторически, а именно обществено значим.

____________

*От стрбл. Дроугъ - друг, втори, следващ; във второ значение.



Съвсем кратък книгопис:

{1} Azade-Ayshe Rorlich, The Volga Tatars: a Profile in National Resilience// Stanford, 1986; Второ издание: Azade-Ayse Rorlich, The Volga Tatars// Moscow, 2000

{2} Альфред Халиков, Монголы, татары, Золотая Орда и Булгария// Казань, 1994

{3} Георги Владимиров, Волжска България и Казанското ханство в географските карти на Средновековието и Новото време// С., 2007

{4} Мирфатых Закиев, Происхождение тюрков и татар// М., 2002





Свързани текстове:

http://www.segabg.com/article.php?id=869071

(Българи ли са татарите?)

http://www.segabg.com/article.php?id=612537

(Гробът на господаря Кубрат остава неизвестен)

http://www.segabg.com/article.php?id=783481

(Бесните лъжи на лъжепатриотите)