Човек може да си помисли, че вашият автор е специализирал бостанджийство и затова така охотно излага познания и спомени за случки и сортовe, а понякога и за отделни любеници. Не е точно така, защото докато автентичният български бостан бе в разцвет, този автор бе още дете, а когато заякна за трудово участие и принос, мичуринката вече бе смляла и умъртвила богатството и традицията в този бранш. Улавям се, че съм писал твърде често по темата, дори неприлично често, но нямам впечатления тя да дотяга на читателя. Някога, когато синовете ми бяха малки, любимият им текст преди лягане или когато изгасне токът, бе разказът ми как през една ваканция, като момче, баща им го пратиха да пази бостана. Бяха го научили наизуст и всеки път, като пропусках или преиначавах нещо, те ме поправяха. Не ми признаваха свободата на устното изложение, искаха всичко да бъде като по книга. После, в социализма, няколко пъти пробутвах своята алегория "за дините и хората", беше доста грубичка, но стряскаща: успяха да направят всичките дини еднакви, нищо чудно да успеят и с човека**. Доколкото мичуринката, която енергично наложиха в целокупния български бостан, бе изцяло съветски опит, внушението бе съвсем прозрачно и това опъваше нервите на редакторите.
Но колкото и да съм писал, винаги нещо остава неразказано,
след време се разбира, че и то е имало значение, а не съм го съгледал. Има и в литературния занаят нещо от практиката на земеделеца. Като се прибере основният плод от нивата, все нещо остава да се доналее и да узрее. На това, както знаете, му викат баберки. Баберките обикновено остават за птиците, за полските гризачи и дори за дивите прасета през зимата. А баберките на дините са цацарки. Малки смешни динчета, останали на върха на врежето, понякога на големина като топки за тенис, зреят чак до последното слънце, преувеличено е да се нарекат сладки, но ги слагат в саламурата и чрез туршията и те отиват на трапезата.
Както не е на почит при селянина, така и при писателя баберкуването не се цени особено. И въпреки това е много разпространено. Мнозина пишат по страничка-две без претенции, колкото да съобщят за някаква случка, личност или друга авторова находка, без да я превръщат в някакъв завършен литературен факт. Събират в книги подобни баберки и ги издават. Читателят ги харесва, защото от тях е останала едната достоверност, без дописваници и украси, а други писатели ги четат от кора до кора и когато съзрат, че "има хляб" в някоя от тях, приватизират я, разработват я в разказ, в повест или дори в роман. Поне два от известните романи в близкото минало бяха създадени по тази технология. Но романът е твърде разточителен за нашите скромни цели. Една баберка (по-скоро цацарка) се явява сега, ще ви я разкажа. Вярно, че съвсем наскоро се подслаждахме с тази тема, но пък и сега им е сезонът на любениците, свършва даже, за кога да отлагаме.
Някакъв дядо Вълчо от днешния клет и изпосталял Северозапад
имал обичай през август да ходи на бани. Управлявал големия си имот или по-скоро си мислел, че го управлява, но след вълненията по жътва и вършитба дотягал на синовете си и те със съгласувани усилия успявали да го натирят на почивка. Къде-къде, в Павел баня. Защо селяните толкова обичали този курорт е загадка, ходели там и такива, които нямали ортопедични болежки, в каквито тамошната вода е специализирана. През август жегата там е африканска, дядо Вълчо се терзаел от носталгия и безделие, топял се в горещата вода, попийвал лимонада за хлад и обикалял каручките на селяците от околността, дошли да припечелят нещо в курорта.
Харесал дините на някакъв набор, непозната шарка, неопитвана досега сладост. Сортът бил тракийски, но от турската част. От Одрин по-точно донесен. Дядо Вълчо си угаждал с тези дини, плюел семето върху вестник и го сушел на перваза на прозореца. Като се върнал в своя Северозапад, донесъл армагани от баните: ножлета, свирки и шамии, донесъл и семето. На другото лято семето дало плод. Тръгнало из селата наоколо, с времето станало прочут "местен" сорт - "одринка". Изчезнало заедно с погубването на българските сортове в страната. Забравено е както са забравени и те. Но историята с баните на дядо Вълчо някак е оцеляла. По-точно, посланието в нея.
Един бостан да сееш, пак трябва да мислиш за бъдещето***. (Не че бостанът е проста работа.) Да избираш, да претегляш, да предвиждаш. С една дума, да планираш! Дори за дините. Дори за тиквите. Това е алегорията на дядо Вълчо за живота. Бил е мъдър и талантлив старец. По своему - стратег. И отговорен. Такива като него би трябвало да управляват държавата. Ако не им е вече семето затрито...
-----------------------------
*Или: "Любеница-2"
**Помни се още оглушителното признание на директорка в детска градина. Запитана пред камера защо изисква децата да идват, облечени в грозните пепитени манти (детство е все пак, подхожда им да носят дрехи в пъстри, радостни цветове!) тя отговаря: "Обичам децата да са ми еднакви..."
***Академик Ефрем Каранфилов ми е споменавал за сортове "гюмюрджинка", "сърбойка", "гевгелийка" по бостаните в Кюстендилско. Тях войници от Седма рилска дивизия ги донесли, като си идвали в отпуск от фронта. Много от тях после се върнали там, за да паднат в бой. Били са белязани за смърт, но са живели със съзнание за утрешния ден. Мислили са градивно, позитивно, футуристично. Де ги такива мислители днес?
Един бостан да сееш, пак трябва да мислиш за бъдещето***. (Не че бостанът е проста работа.) Да избираш, да претегляш, да предвиждаш. С една дума, да планираш! Дори за дините. Дори за тиквите.