През последните седмици се разгоря остър спор за българския политически елит. Та реших, че не ще да е излишно да се върнем към корените - как се е създавал след Освобождението до Балканските войни. Не че елит не е имало и дотогава, но връзките му със следосвобожденския не са много силни, докато взаимовръзките, установени през последните десетилетия на 19-ото столетие, издържат чак до Втората световна война.

За анализ бяха избрани лицата, заемали министерски постове от Освобождението до Балканските войни. Те не са толкова много, защото според Търновската конституция у нас има само 6 министерства. През този период у нас се сменят 33 правителства. Начело на 30 от тях стоят българи. В тях министри са били общо 96 души. За руснаците министри няма да говорим

Малко повече от половината министри са родени в земите на днешна Северна България. Извън държавните граници са родени 17 - най-много в Бесарабия и Македония.

На пръв поглед учудващо малко са родените в Македония (А. Ляпчев, Н. Генадиев, К. Помянов и Ал. Радев са сред най-известните). Това се дължи и на изоставането на областта във възрожденските процеси. Но и многобройната емиграция от Македония излъчва малцина представители на първото поколение емигранти, които се аклиматизират в новите условия и предявяват претенции за политическа кариера.

Още по-малко са родените в Източна Тракия. Не можем да търсим в това причините за пренебрежението на така важното тракийско направление, но все пак характерът на информацията, с която си закърмен, влияе на политическите решения.

Сравнително много са родените в Бесарабия. Гладът за образовани хора след Освобождението води до притока на по-добре подготвените изселници в царска Русия, явление, което във вестникарската полемика от онези години



не се свенят да кръщават "бесарабската чума"



Детайлното взиране в картата на България води до интересни изводи. Повечето министри идват от тясна област. Ако свържем в груб петоъгълник Свищов-Пирдоп-Пловдив-Сливен-Шумен-Свищов, ще видим, че в тези предели, обхващащи не повече от 1/5 от територията на България, се раждат над 2/3 от министрите. Още по-рязко е разграничението, ако очертаем триъгълника Свищов-Габрово-Шумен. В него са разположени градове като Велико Търново с 11, Свищов с 9 и Шумен с 5 министри. Бихме могли с голяма доза увереност да сметнем, че тази географска област е центърът на развитието на политическото съзнание на българина на границата на две епохи. Едва ли е просто съвпадение, че това е и един от най-добре развитите в икономическо отношение райони и в него сравнително добре е развита и образователната система.

През Освобождението 82% от населението на новата държава е селско. Не се промени съществено тази цифра и до Балканските войни. При министрите съотношението е точно обратното. Почти всички са родени в градове. Това потвърждава правилото, че политическата култура в съвременния смисъл на думата е градска култура. Малко бяха родените в смятаните тогава за големи градове като Пловдив, София и Русе. Може да се приеме, че малките и средните градове с опит във вътрешното самоуправление и сравнително нисък дял мюсюлманско население - макар и не винаги - станаха люлка за повечето министри.

След Освобождението България е страна с относително хомогенна социална структура. Мнозинството от министрите



идват от средно заможни и заможни търговско-занаятчийски семейства



В края на XIX и началото на XX век пирамидата на възрастта в България има типичния вид на изостанала страна със слабо развито здравеопазване. Средната възраст на мъжете на ръба на двата века не надвишава 40 г. Министрите обаче на тези години едва навлизат в най-активната си възраст. Повечето от тях се радват на завидно за времето си дълголетие. През 1920 г. едва 53% от мъжете доживяват 40-годишна възраст. При министрите процентът е 93. Само 1/3 от българите достигат 60 години - при министрите 63%. Средната продължителност на живота им можеше да бъде и по-голяма, ако не бяха жертви на престъпление или нещастен случай (като убитите Стамболов, Белчев, Вълкович и Кънчов).

Важен е въпросът за подготовката на министрите. Освобождението ни свари с тънка културна прослойка. През 1887 г. общата грамотност на населението е едва 10.7%, а на мъжете - 17%. Четвърт век по-късно грамотността при мъжете стига вече 58%. Получилите по-висока степен на образование са малко. Дори през 1934 г., 46 години след основаването на Софийския университет, висшистите са към 1 %. Сред министрите картината е съвсем различна. Почти без изключение те



принадлежат към получилите най-добро образование българи



- огромното мнозинство има висше, неколцина (сред тях Стамболов и Ив. Вазов) средно и само един - начално образование. Това, разбира се, не трябва да се абсолютизира. Високо образованият д-р Ст. Данев бе основен виновник за първата национална катастрофа, а незавършилият и основно образование Д. Петков остана в историята като умел кмет на София и решителен министър-председател (да не забравяме, че той цял живот упорито се самообразова).

В онези години се смята, че юристът е професионалист с широк диапазон на знанията и разбиранията и е подходящ едва ли не за всяка длъжност. Та



правистите са най-много сред министрите



Следват ги получилите военно образование - първият министър гражданско лице министър на войната е Андрей Ляпчев, и то в края на Първата световна война. След това икономисти, финансисти и медици. По-екзотични са професии като тази на историка или инженера.

Дълго време беше модерно да се търсят външнополитическите пристрастия в мястото на получаване на висше образование. Ако това беше вярно, в Първата световна война България трябваше да се сражава на страната на Антантата срещу Централните сили. Та нали във Франция, Русия и Великобритания завършват 59 от министрите срещу само 10 в Германия и Австро-Унгария. Всъщност истината е съвсем друга. Страната, към която аспириращият за роля в политиката младеж се стреми, е Франция. Оттук от студентските спомени идват и носталгията, и негата на българския управник, неговата любов към Франция, която никога не бе споделена в Париж.

Понякога е полезно да се вгледаме в миналото и да видим, че практика, която ни изглежда нова, има дълбоки корени.



Участието в предосвобожденските борби е важно условие



да заемеш министерски пост. Стефан Бобчев е редактор на в. "Стара планина", Васил Друмев е един от създателите на БКД, Гр. Начович е председател на дружество "Напредък" във Виена. Марко Балабанов и Тодор Бурмов са сред най-активните в обсъжданията на църковния въпрос, а Г. Тишев е секретар на Екзархията. Георги Живков участва в Търновското въстание през 1862 г., Гр. Начович е член на Свищовския революционен комитет, Христо Стоянов е председател на комитета в София. Да не говорим за Ст. Стамболов, Олимпий Панов, Дим. Петков и Мих. Сарафов. Рядкост бяха водачи като Петко Каравелов. Но и той се възползва от авторитета на брат си Любен.

Основните министерски постове след Освобождението бяха заемани от ограничен кръг лица. Средно всеки един от анализираните министри е заемал 2.85 пъти правителствен пост. Това се дължи и на малкия брой подготвени кандидати и на недостатъчната историческа дистанция, която не позволяваше на млади лидери да предявяват претенции за промяна. Рекордьори са д-р В. Радославов и д-р К. Стоилов, заемали министерски пост по 9 пъти, Гр. Начович - 8, Рачо Петров -7, П. Каравелов, М. Савов и Ст. Паприков - 6.

Времето след Освобождението като всяко революционно време е



време на младите водачи



Затова първите остри спорове в Учредителното събрание бяха по възрастта на някои депутати, ненадхвърлили 25 години и чийто авторитет бе извоюван по ридовете на Стара планина или в турските кауши. Огромното мнозинство народни представители извоюват първия си мандат, преди да са надхвърлили 40 г., т.е. вече имат натрупан жизнен опит и не са загубили инициативността и дръзновението си. (7 от министрите стават депутати, преди да навършат 30 г., а 22-ма между 30 и 40 г.).

Не по-различна е и възрастта, когато за първи път народните избраници заемаха министерския пост. Като правило това става около четиридесет годишна възраст. Най-млади на 26 години са министри като Рачо Петров и Михаил Сарафов. Тодор Иванчов и Константин Стоилов печелят тази чест на 28 години. Сред най-възрастните са Петко Славейков (52) и Драган Цанков (51), към които от години вече обръщението е "дядо".

И накрая да се върнем към днешния ден. Струва ми се, че ако беше жив сега Стамболов, щеше да бъде обвинен, че настанява на най-хубавите места, включително министерски постове, свои приятели търновци; д-р Константин Стоилов - че толерира съучениците си от Робърт колеж в Цариград. Щяха да атакуват Г. Живков, че настанил сестра си Вела и съпруга й Димитър Благоев на хубави места, д-р В. Радославов - че прокарва в политиката своя земляк, приятел, съученик и състудент Димитър Вачов. Така е в застрахователното дружество "Балкан" и Българска търговска банка, доминирани от приятелско-роднински кръг от Народната партия. Подобни връзки има и по сватбена или кумска роля. Такъв е Теодор Теодоров, който със своя брак и тези на сестрите си се сродява със Ст. Бобчев, Мих. Маджаров, Г. Губиделников и т. н. - все отбор народняци. Подобни са браковете и в широко разклонената фамилия Гешови. Зетят на Драган Цанков Ал. Людсканов на два пъти става министър и т. н.

Не винаги, разбира се, роднинството е основание за близост. Типичен пример са братовчедите П. Каравелов и Ив. Гешов, които са в различни политически лагери.

Та, какво е ново под слънцето?