По някаква случайност не пропуснах дъжда. Прозорецът беше отворен и на разсъмване го усетих да тупти по листата отвън. Едва по-късно, когато необичаен хлад се разходи из стаите, осъзнах, че това е точно той: "дъжда, последния на лятото и първия на есента". Не членувам както трябва, защото това е цитат от стихотворение, а в поезията, както знаете, волностите са позволени. И то каква поезия! Този дъжд, вънуващо първи и последен, вали в душите на хиляди читатели вече повече от половин век, те всичките имат спомен за такъв дъжд и все пак не могат ясно да го посочат, нито да го датират, нито да го разкажат. Знам само едно: стихотворението на Христо Фотев се казва "Септември", а дъждът всеки път е закъснявал и се е изплъзвал неуловим, подмамващ.



"... ний слушахме как пее в ятото

на ясеновите листа

дъжда, последния на лятото

и първия на есента."



Този дъжд бе падал и преди, но дотогава не бе имал име. Христо го наименова и той зае мястото си в душите: един невинен дъжд, нехайно свързващ и разделящ сезони, възрасти и светове. Който е преживял този дъжд, той никога не го забравя. А който не го е преживял наяве, преживял го е в стихотворението.

Дъждът е галеник на българската лирика. (Да си спомним само онова "Под дъжда, който чука невидим в листата..." Не защото е най-великото, а защото и то тъй много ми харесва.) Съществува една необикновена антология за дъжда. След нейното прочитане човек се усеща изпълнен с дъждовен шепот и като измит от всичките прекрасни дъждове на поезията. Но дъждецът на Христо - невинен, нехаен, едва доловим - нежно напоява душите ни, задържа ни (или ни връща) на сладката и мъчителна житейска граница: на ръба на лятото, на стъпка от есента. Помним я, защото никога няма да прекрачим обратно. И още: заради необяснимото, тайнствено чудо, което прави



"жените - малко по-замислени,

мъжете - много по-добри".



Стиховете са някак лесни, измамно семпли, без дипли, без везба. Но тези замислени жени вълнуват необяснимо и трайно. Самите те в бегло скицирания пейзаж на есента, безмълвни, но и някак вдъхновени от дъждеца.

Книжката "Баладично пътуване" излезе през едно войнишко лято. По време на планински учения бях повредил коляното си и денем ходех на нагревки в шуменската болница. Минавах край голяма книжарница, но тя винаги беше в обедна почивка. Стихосбирката стоеше на витрината, подпряна на обемист съвременен роман. Веднъж заварих книжарката да отваря и се вмъкнах след нея. Книгата я нямаше на рафта и тя със съжаление ми показа празното й място. Стана й мъчно, че не може да услужи на накуцващия войник. Посочих й витрината, тя се надвеси, повдигна се на пръсти, но не достигна книгата. Изчерви се, защото знаеше, че я гледам. Остави ме аз да я взема. И докато платя, докато се наканя да тръгвам, заваля.

Покани ме да остана, намери ми стол. Седнах, четох, вътре бяха първите тихи стихотворения на Христо, после станали велики. Отварях на посоки, четях където разгърна. "Отива ти старинната прическа...", "Морето само живите обича...", "Не казвайте на мама синът къде е...", "Нощта бургаска, ах, нощта бургаска, наречена сега венецианска"... Влизаха деца, купуваха си гуми и пергели, възрастни жени се скараха за една готварска книга, чадърите им сочно плющяха при затваряне, отдавна беше време да се прибирам. Затворих книжката - побра се в нагръдния ми джоб. Книжарката стеснително ми предложи дъждобрана си, момински розов. Отказах, войник с дъждобран без съмнение отиваше право в гарнизонния арест. Не се обърнах, защото си въобразявах, че тя ще гледа след мен...

Стори ми се, че дъждът ме следва по свой си странен начин - когато спирах под дърветата, звукът му се усилваше, почти безшумен ставаше, като излизах на открито. И като не чувах дъжда, струваше ми се, че не вали. Може би затова се прибрах в казармата неописуемо мокър - толкова, че сержантът Черноземски незабавно ме дръпна в склада и ми хвърли в ръцете куртка и панталони. "Облечи се като човек - рече. - Не ща зарад един болен крак да имам болен войник. Малко са окаяни, но в понеделник раздавам зимната форма. Време й е. Ето и студеният дъжд дойде..."

В неговия календар също имаше такъв дъжд - последен за лятото и пръв за есента. Но в онзи следобед не го разбрах. Осъзнах го на другия ден, когато прочетох стихотворението. О, онзи дъжд не беше моят дъжд. Нито дъждът на малката книжарка. Нито на сержанта Черноземски. Онзи кратък дъжд, който започва през лятото и свършва през есента, е само в стихотворението и само там са замислените и притихнали жени, които разбират какво се извършва в природата и в нашия живот - и какво идва с него, и какво си отива.

Долових дъжда и този път, дори гордост изпитвам, че не го пропуснах - заради стъклопакетите по прозорците, или заради високия звук от телевизора, заради някое кухо и шумно риалити или заради писъците на особено истеричните напоследък властници и политици. Долових дъжда, отметнах го и този път и някак законно, "легитимно" ще се насладя на есента, ще опитвам гроздовете й, ще съзерцавам разпиляващите се из градовете листопади. Миналите под онзи дъждец сме особени, различни, може би не по-добри, нито дори по-замислени. Пък и сигурно все пак не сме толкова многобройни.

А иначе, познавам хора, които си осигуриха вечно лято. Съжалявам ги. Сам се питам защо...





Септември



Изпълнени със прости истини,

вървяхме в първите зари,

жените - малко по-замислени,

мъжете - много по-добри.



Красиви в хладното изгряване,

с което идваше деня,

познали бавното узряване

на устни, слънце и земя,



ний слушахме как пее в златото

на ясеновите листа

дъжда - последния на лятото

и първия на есента.



Христо Фотев