Галин Стоев е роден през 1969 г. във Варна. Той е от българските артисти, които имат по-голямо признание навън, отколкото в България. Поставял е пиеси по цял свят. От близо 15 години живее във Франция, а от началото на 2018 г. ще бъде и директор на Националния театър на Тулуза.



- Как ви изглежда България, когато се прибирате?

- Аз не живея в България повече от 15 години. Прибирам се около различни проекти, за да се събирам с приятели и да мога да общувам с тях. Гледната ми точка се променяше с годините, но не съм убеден дали е заради местната промяна, или защото аз самият се промених през годините. Имах сериозен проблем с идентичността и чувството за принадлежност. Когато съм работил в България, съм преживявал моменти, в които не съм намирал тази принадлежност. Това беше една от причините да пътувам навън и да се конфронтирам с контекст, който е много различен и поставя под въпрос всичките ми опорни точки и разбирания. Дълго време сравнявах различната среда, в която живеех, и това задълбочаваше моето вътрешно разделение. Докато не си дадох сметка, че не трябва да се фиксирам в различията, а да търся приликите. За разлика от обществата с по-богата демократична история, в България поддържаме рефлекса да мислим първо за себе си. А всъщност изборът е друг - ако правя нещо, което е най-добре за всички, аз съм също в тези всички. У нас има едно автоподдържане на този модел на мислене, в който се определяме като жертви, жертви на всичко. И това отнема страшно много енергия, въртим се в един и същи кръг. Ако променим тази нагласа, с която поддържаме личния си епидермален комфорт, ще тръгнем към положителна промяна. Но все пак виждам и как реалността в България се нормализира.



- Какво друго привлича вниманието ви?

- Социалната тъкан е изключително разкъсана. Има едно засилващо се икономическо разделение в обществото. Отделните групи се гетоизират. И тук е мястото на културата. Тя може да лекува тези разкъсани връзки. Най-малкото да възпитава нова публика, да вкарва хората в салона. Публиката не расте по дърветата, тя се формира, отглежда. И това трябва да става от много ранна детска възраст. Театър трябва да се учи в училище, както физика, химия и всичко останало. И то с идеята не децата да стават актьори или да мечтаят да се снимат в поредната телевизионна сапунка, а да се научат как да гледат един филм, едно представление. В противен случай може да се окажем с една остаряла театрална публика, която ще си отиде след две-три десетилетия. Стряскащо е и това, че в България няма никаква идея за дългосрочна перспектива. Ние не можем да си представим България след 70 години.



- А с какво си го обяснявате?

- Този разговор трябва да се води от елита на нацията. В нормалните ситуации това е политически, културен или научен елит. Това, което ни е останало като елит от социализма, когато все още се наливаха пари в културата и науката, днес е спряло. И всъщност днешният елит не е припознат за такъв. Ценностите се смениха брутално. Ние живеем в страшно материално време. Наблюдавам и по-младите поколения, децата, които растат с формираното мислене, че за да си щастлив, трябва да си богат. Политическият елит само се прави на такъв. Ние не сме имали достатъчно време, в което България да е била свободна. Това, с което разполагаме като политически и икономически елит, в по-голямата си част тези индивиди не носят никакъв идеал. А група, която не носи идеал, не може да произведе и стойност. Има опити за идеали, които в изкривената си форма дават национализъм, фашизъм и всякакви други абсурди. Ако потенциалът вътре в държавата вече е изстискан и изхабен, или ако си признаем, че нямаме потенциал, който да прекрачи рамката на отчаянието на нашия бит, тогава въпросът е какво правим.



- Е, какво правим?



- Трябват ни политици или културни дейци, които могат да прожектират визия за 100 години напред. Посочете ми един политик, който си представя България след век и да даде отговор на този въпрос. Днес имаме огромна нужда от визионери, дори и да бъркат. Хора, които с широк жест могат да очертаят бъдещето на нацията да се консолидира. И това да не е свързано с логиката на конфронтиране. Живеем във време, което толкова бързо се променя, че ние не разбираме какво се случва с нас. Ориентирите са загубени много отдавна.



- Как се поддържа тогава общността в това състояние на разпад?

- Това усещане за разпад се поддържа на световно ниво. Устойчиви системи, за които винаги сме смятали, че ще са там, започват да гърмят по шевовете - като банковата система. Става така, че неща, които структурират света ни, се оказва, че като механика не работят, ръждясали са. И оттук паниката е голяма. Всичко неразрешено излиза като мръсна пяна на повърхността. В такова време е трудно да се живее, защото незнанието, объркването и напрежението са по-големи. И страхът е по-голям. Политиците се възползват от тези страхове, от това, че хората се окопават.



- Вие как се справяте?

- Аз непрекъснато си повтарям, че краят на нещо всъщност е ново начало. Ние преживяваме края на света, но това е краят на света такъв, какъвто го познаваме. Това не значи, че светът свършва. Какъв би бил утрешният свят, до голяма степен зависи от нас. Но това, което правим с планетата, е много страшно. Например ние получаваме информация за замърсяването, но като отделни хора нямаме влияние да спрем този процес. Може да си изхвърляш разделно боклука, но после виждаш как камионът на чистота изсипва всичко на едно място.Така разбираш, че живееш във фасадна демокрация. На хартия правим всичко така, както искаме, но зад това има една много устойчива феодална структура на мислене, която продължава да битува.



- Какво мислите за медийния пейзаж в България?

- Много е страшно, че общественото мнение в България се формира от жълта преса. Тук има потенциал за критическа мисъл, но се игнорира и маргинализира от медиите. Отстрани изглежда, че в България никой не мисли, а това не е вярно. Но за да се остойности този потенциал по някакъв начин, трябва да има конкретен добронамерен жест от ръководителите на този контекст. А там пропастта е много голяма, защото това, което българският избирател, включително и интелигентният български избирател, изпитва към своите политици, е презрение в чист вид. Няма как да бъде и друго.



- Вашият режисьорски дебют - "Безкрайната градина", открива "Киномания". Притесняват ли ви реакциите на публиката?

- Притесняват ме не толкова реакциите, а това, че за първи път ще се гледа дори и от актьорите. От тази първа среща ще разбера какъв филм съм направил. Аз прекарах години с историята на филма, до степен да нямам реална дистанция. Затова ме притеснява, когато чистото око погледне филма за първи път. Диханието винаги е уникално в киносалоните при първата прожекция, когато хората влизат в комуникация с екрана и помежду си в някакъв обмен. Така и прожекциите дори и на един и същи филм често са различни.

- Вие сам определяте филма като история за щастието, красотата, вината и прошката. Ще ви разбере ли българският зрител, който е част от една от най-нещастните нации в света?

- Това е много дълъг процес и мисля, че е свързан със самоосъзнаването. Въпросът е много голям за това как се позиционираш спрямо страданието в света. И как определяш собственото си щастие. Много се надявам хората, които ще гледат филма, да го съпреживеят заедно. Засега за мен това е пълна загадка.