|
| Рашко Младенов |
- Имаме ли култура за културата, г-н Младенов?
- Има и това са неща, които въпреки всякакви пророкувания и предсказания съществуват. Защото така или иначе културата е вътре в човека и не може да изчезне никога. Нея не може да я няма. Тя ще минава през кризи, през всички технологични проблясъци и завоевания на времето. Това, че в момента има един ограничен кръг от хора, това не е само у нас, а е по целия свят, които са обърнали лице към други неща, свързани с откритията, това не пречи на културата да я има. Според мен полека, полека човек ще започне да се отърсва от тази техника, която го е завладяла в момента. И ще търси онова, което е неизтребимо и е създавано през вековете от човешката цивилизация.
- Кои са тези примери?
- Може би съм прекален оптимист, но си мисля, че в един момент човек не може да не си даде сметка, че материалното не е всичко. Човешкият бит беше залят от всевъзможни придобивки, които се нароиха за десетилетия буквално и човек все още им се радва. Ще дойде обаче един миг, в който ще си дадем сметка, че човекът е нещо друго. Не е само едно животно, което иска да си угажда само на прищявките... Що се отнася до културата, мисля, че ако тя в момента е в застой, има поражения, това е етап, който ще отмине. Надявам се.
- Вие като човек на театъра виждате ли усилия на властта да се даде рамо на това сценично изкуство?
- Не сме имали досега министър, който да каже: "Приоритет са ни театрите". Имало е министри театрали, които са му обръщали внимание. Преди промените театърът беше идеологически институт, там се хвърляха средства, без да се мисли. Ние не сме се отърсили от този начин на организация на театъра. Първо, имаме свръхпроизводство на кадри и мисля, че това е едно от нещата, които безконтролно присъстват. Има пет висши учебни заведения в България, които бълват актьори, режисьори, всички в областта на сценичните изкуства, киното и т.н. Обикновено в нормалните държави тези неща се балансират - между това да се произвеждат специалисти и това, от което има нужда. При нас едното си е независимо, вадят си студенти всяка година, излизат по 30-40 дипломирани артисти и режисьори, а работа за тях няма. И сме свидетели колко много от колегите, които завършват, работят нещо друго.
- Но и театрите на държавна издръжка не са малко?
- Да, 35 театъра на държавна издръжка е някакво безумие. В Европа не е така. Или поне не по този начин. Да, държавите в нашата общност издържат театрите, но става другояче. Има различни начини на организация, така че субсидиите, които се отпускат, за да съществуват сценичните изкуства, е премислено как да не отиват на вятъра, да не е еднакъв аршинът за всички. По начина, по който сега се раздава субсидия, това е изгодно за театрите в София, Пловдив, Варна и Бургас, където са по-големите театри. И със същия аршин се мерят по-малките театри в малките градове, където не се взема предвид интересът към местния театър, финансовите възможности на хората. Ако в София има билети от по 20-25 лв., на 100 км от столицата има театри, където не можеш да продадеш билет за повече от 3 лв. Това не може да се промени изведнъж, но трябва да се мисли за начина, по който се разпределят държавните субсидии. Разбира се, те са недостатъчни, но работата е в организацията, в преосмисляне на политиката парите да отиват там, където максимално да се използват и контролират. Добри модели има на много места по света, но все пак това са държави със стабилни икономики и не е възможно да вземем един готов модел от една развита европейска държава, където нещата са се намествали с годините и нищо не ги е прекъсвало.
- Как може да се привлече интересът на публиката, когато театърът се състезава с телевизора?
- Това състезание към момента е загубено. Човек предпочита след работа да се прибере вкъщи, да си събуе обувките, да седне пред телевизора. От друга страна, с тази методика на финансиране принудиха театрите да правят пошли неща, да се търси само забавното, смешното, това беше също много голям шамар за развитието на театъра. Защото, когато ти кажат, че парите ти зависят от това да вкараш хора в театъра, много-много не се замисляш за качеството. Все се надявам, че в един момент това ще се промени, че това е само кризисен период, който ще се преживее. Ние и сега имаме добри постановки, добри музиканти, киното е в подем. Затова и смятам, че времето ще започне да чисти непотребното, но няма да се случи толкова скоро. Но "нека бъдем бодри, Одри", както се казва в "Както ви харесва" (по Шекспир, бел. авт.).
- А какви са трептенията във вътрешния ви свят?
- Вътрешният ми свят в момента е свързан със свирене на пиано. По-скоро упражнения и търсения в материята музика. Започвам да откривам неща, които не съм подозирал, че съществуват. В ранното ми детство аз съм свирил на пиано, но все пак под някакви форми на контрол и насилие. Когато си дете и те поведат нанякъде професионално, това е свързано с труд. А детето повече обича да играе. Сега откривам неща, които съм смятал за противни и ограничаващи моята свобода, а днес ми е приятно да върша. Постигам някакъв вътрешен баланс от това. Разсъждавам например защо в рамките на две столетия са се родили всички гениални музиканти, така наречените класици? Аз работих известно време в Москва, три години. Там няма значение обществената система, няма значение личността кмет, управленец, там има традиции към изкуството, които са непоклатими. Независимо кой по какъв начин управлява. Непоклатими. Интересът е огромен. И това е създавано с векове, империя, която е подреждала традиции и огромни фигури в културата. Затова ни трябва време, няма начин нещата да не започнат да се очистват и у нас. Иначе отиваме към гибел.
- Едва ли е само времето.
- Разбира се, не е само времето, но вероятно сме такива хора. Днес съзнателното опошляване, простотията, се толерират. Не ми се влиза в тези води, но вижте управляващите. И после какво да говорим оттам нататък. Защо точно такива хора ни управляват? Докога ще ни управляват? Нищо не се знае. Даже няма битка с тях. Хората, които сериозно гледат на работата си в областта на културата, са се затворили и се опитват да правят това, което искат с възможно последните си сили. И виждат, че няма на кого да се опрат. Аз нямам обяснение за това защо е така. И докато ни управляват такива хора, нещата ще са много, много трудни.
- Това затваряне от отчаяние ли идва?
- Не, това е битка. Не само съхранение, но и развитие. Защото те общуват с външния свят, сравняват се с него. Има хора, които го правят. И все пак аз се радвам на неща, които доказват, че макар това насилствено принизяване на духа да върлува все още, има толкова много хубави неща, които се случват. Мисля, че може би все пак винаги ще има една част ценители на истински духовното в изкуството. Една част, която я има повсеместно в цял свят. За жалост това е по-малката част от хората. И отново за жалост не знам защо така е направен светът.
- Как ви изглежда суматохата около българското европредседателство?
- Това е малко непозната за мен територия, но си мисля, че се преекспонира. Но и това е работа на политиците. Опитвам се да разсъждавам и се питам какво значи председателство. Вместо в Брюксел или другаде, се съберат тук, в НДК, където хвърлихме толкова усилия и пари. Оттам нататък това са поводи за хвърляне на толкова бомбастични приказки, да не говорим за парите за тази организация. И не знам за какво. Затова и не го разбирам това председателство. Може и да не съм прав, защото политиците си знаят работата. Но като знам как сме способни от едно нищо да правим фойерверки, не разбирам защо да се хвърлят толкова усилия и пари за това едни хора да се срещат с други хора точно в София. Е ми, хубаво. Може и да е важно. Вероятно това са усилия, за да доказваме непрекъснато, че и ние сме европейци, че и ние можем, че и нас ни има.
