Струва ми се, че можем да приемем за аксиома, че комай всеки смята, че трудът му е недооценен, а още в по-голяма степен невъзнаграден както би трябвало. Българинът сравнява своето заплащане с това на тези, които получават повече от него, за да дири тайни козни в едно или друго решение на това или онова правителство. Завижда на тези, които имат организацията и решимостта да наложат исканията си. Сравнява собственото си заплащане на труда с онова в съседните балкански страни, а и с това в Европа. С удоволствие премята в устата си двете или три хиляди евро, получавани от немския трудещ се, като често забравя, че облажаваният плаща редица данъци, такси и наеми, за които в България и въпрос не става.

Всъщност разликата в заплащането на положения труд идва още от късното Средновековие, когато в Западна Европа започва индустриалната революция, от която България "бащински" е отделена от политиката на Османската империя.

На Балканите средната надница е 7 г сребро на ден, докато в Испания и Франция е 10, а в развитата Великобритания близо два пъти по-висока - 13.

Повишаването на надниците започва през Кримската война от 1853-1856 г. Хилядни маси французи, сардинци и англичани се изсипват от корабите във Варна - гладни и жадни. Търговци със стръв към парата, които трудно правят разлика между законното и незаконното - както българи, гърци и турци, така и французи и англичани - поемат военните доставки и се надпреварват в стремежа си към по-големи печалби. Години по-късно варненци си припомнят с удоволствие годините, когато е трябвало само да се наведеш и да вдигнеш някоя пара от земята. Капиталът на търговската къща на установилия се в Цариград калоферец Христо Тъпчилещов се увеличава 2-3 пъти между годините 1854-1857 и след това още четири пъти, за да стане близо 5 млн. гроша.

Резкият скок в печалбите по време на войната е очевиден. Войната се отразява дори върху производството на розово масло. Българите с любопитство и завист гледат чужденците и се стремят да им подражават - от начина на говорене до начина на обличане. За съжаление и в някои от навиците им. Неслучайно през тези години вестниците се изпъстрят с реклами на лекарства против венерически болести. Така през седмото десетилетие на века западноевропейците с удивление отбелязват заможните български села и градчета и прилично облечените - често в някакъв меланж от традиционно облекло и френска мода - граждани.

И все пак трудно е да се установи доколко са се повишили реалните доходи на българите през тези години. Основателите на първите предприятия от фабричен тип у нас сами здравата работят, но и здравата експлоатират надничарите си.



Нормата на печалба при собствениците



на гайтанджийски работилници се движи между 70 и 100%.

Към средата на века в сливенската фабрика, ръководена от Д. Желязков, майсторите тъкачи изкарват по 5-6 гроша дневно, жените - 3-4 гроша, а децата - 2-2.5 гроша. Във фабриката на Гюмюшгердан работниците получават между 300 и 750 гроша годишно. По същото време млад майстор в Габрово "изчуква" 4-5 хил. гроша (40-50 лири), а средният годишен доход на търговците от Анхиало е малко над 6 хил.

Обикновено жалим интелигенцията. Пък и тя самата велеречиво и горчиво се оплаква от мизерията си в спомени и писма. Та и затова имаме повече сведения за хала й.

Повечето учители не получават достатъчно възнаграждение за труда си. Пословично бедни са, та за мнозина допълнителният занаят е необходимост, за да нахранят гърлата на обикновено многобройните си семейства. Затова обичайна фигура за епохата е седналият кръстатом пред учениците си абаджия, който хем ги учи, хем върши домашната си работа и не изпуска от ръка якия аршин, с който "убеждава" немирниците да внимават. По един грош на ученик годишно получава учителят в Добрич през 1836 г. А и по един "пош" (пешкир) или чорапи, когато възпитаникът му преминава от една книга към друга.

П.Р. Славейков си спомня, че селските чорбаджии искали да му назначат като учител плата, по-малка от тази на говедаря, щото той тичал след говедата и в дъжд, и в пек, а учителят си седял на сушина. Ботьо Петков пък, бащата на Христо Ботев, се жали, че когато попитал с кой еснаф да отиде на манастир на празника на Калофер, отговорили му: ...телчарити, говедарити, камзамалити и учителити са един еснаф, съберете се, та идете на монастиря. Докаченият даскал, който съвсем не бе без самочувствие, напусна работата си.

Нека спомена и поета и учителя Никола Козлев, автор на поемата "Черен арап и хайдут Сидер". Той цял живот не успява да се измъкне от безнадеждната си сиромашия. Като учител в Лясковец среща упоритата съпротива на съгражданите си, когато иска да въведе звучната метода на обучение и да накара учениците си да седят на чинове вместо рогозки. Скритом е принуден да наеме двама дюлгери, които да изработят невижданите дотогава пособия, храни ги с хляб, откраднат не от неговия залък, щото той самият пребивава в оскъдица, но с откраднат от роднини и съседи. "С тях съм ги носил и ковал в училището с озъртание и ослушвание на вси страни, за да не чуе или види някой, особено от поповете", припомня си той след години.

Но това е положението на учителите, чийто набор от знания е ограничен и не надвишава много този на учениците им. Тези, които имат добро образование и добро положение в обществото, припечелват доста по-добре. Трима от учителите с висше образование в габровското училище получават годишна заплата от 114 лири (доход, близо два пъти по-висок от този на търговците в Анхиало), останалите - по 60 лири, а учителките - между 25 и 40. Доходите на учителите в класните училища през 70-те години са между 3 и 9 хил. гроша, но най-голямата част се върти около 5 хил. гроша годишно. Към 10 хил. гроша получава един началник-гара.

Имаше изключения на добре платени преподаватели, макар и редки. Платата на даскал Ботьо Петков стигаше до 13 000 гроша годишно, но на плещите му тегнеха съпруга и девет деца. Някои най-известни преподаватели могат да стигнат дори до петнайсетина хиляди. Подобна сума получаваше Драган Цанков като главен учител на Русенското училище.

Големият проблем бе, че приходите не бяха редовни. Учителите бяха назначавани наново всяка есен и ако влезеха в конфликт с училищното настоятелство, можеха да се облещят пред една студена и оскъдна зима.



"Уговориха майстор Рафаил да направи иконостас заедно с царските двери, владишки трон и амвон за новата църква.

- Кази сега да цуем ти какво искас - рече наместникът.

- Сичко ще бъде от орехово дърво - започна майстор Рафаил Клинче. - Ще ми посочите един добър дърводелец за по-грубата работа... Ако не ми харесате работата, ще струпам сичко накуп и ще го запаля, огън да го гори. Но аз нищо нема да ви покажа, докато сам не го харесам. То се познава кое е за пред люде и кое не е.

- Колко искас за тая работа, майсторе? - попита наместникът.

- Петдесет хиляди гроша.

- О, о! Що е това! - зачуха се гласове.

- Не продавам кон или вол. Не съм джамбазин! - каза сърдито майстор Рафаил Клинче и стана."

Д. Талев. "Железният светилник"



През десетилетията след излизането на Гюлханския хатишериф, когато българите вече можеха не само да ремонтират старите, но и да строят нови църкви,



рязко нарасна търсенето на живописци



и те се превърнаха в една от добре платените социални групи на епохата. Хора като Станислав Доспевски, като Захари Зограф, като Христо Цокев, учили и в чужбина, можеха да разчитат на сравнително високо заплащане на труда си.

Къщата на Станислав Доспевски в Пазарджик - сега музей на художника - разбира се, изцяло реставрирана - показва, че традиционната представа за мизерстващи живописци невинаги е вярна.

И тъй като не всеки имаше пари да поръча икона, популярен заместител, а и свидетелство за това, че българинът търсеше красивото, станаха литографиите. Литографии се купуваха от манастирите. Светски литографии, най-вече с патриотично съдържание, украсяваха стените на читалища, училища, частни домове, дори и на кръчми.

Те се превърнаха в немного сигурен, но все пак източник на доход за няколко художници. Най-известни бяха творбите на Николай Павлович с идеализираните образи на средновековни владетели и на поляка Хенрих Дембицки, който работеше в тясно сътрудничество с националните революционери. Литографиите на Павлович "Симеон Велики влиза в Цариград" или "Сладко е да умре човек за отечеството си", или "Сражението на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа" палеха въображението и патриотизма. Разбира се, трудно можеше да се очаква българин да си окачи последната спомената литография в дома си в Търново или Русе - тя бе популярна по-скоро сред нашата емиграция.

Големи ли са сумите, които споменаваме дотук, и достатъчни ли са за нормален живот през Възраждането?

Да се разпусне човек с тези пари едва ли би могъл. Да не забравяме обаче, че никоя от поменатите по-горе категории не зависеше само от вземаната плата. Гражданинът не бе скъсал и още дълго нямаше да скъса връзките си със земеделието. Трудно би се намерил някой, който да не притежава лозе (пък и качеството на собственото домашно вино винаги е предмет на мъжка хвалба), бахча, овощна градина. Нямаше на практика дом, в чийто двор да не кудкудякат кокошки, да не грухтят прасета, да не крякат патки или да не клокат мисирки. (Дори десетилетия по-късно видният историк Васил Златарски, който живееше на 200-300 м от мястото, където щеше да се издигне сградата на Софийския университет, не пропускаше в писмата си до благоверната си от Санкт Петербург, където беше на специализация, да се заинтересува що чинят кокошките му, които риеха в двора на къщата му.)

От друга страна, и животът не бе твърде скъп - особено в сравнение с идните десетилетия.

Цената на захарта на едро бе 6 гроша за ока, на кафето - 14 гроша, на маслото - 14-15, на ориза - 2-3, на сапуна - 5-6, на пастърмата - 3, и - замри, съвременнико! - на суджуците - 4 гроша.

От друга страна, ако интелигентът искаше да поддържа интелектуалното си ниво, трябваше да е готов да прави извънредни разходи. Книгите не бяха евтини. Та понякога двама-трима приятели обединяваха усилията си да купят една книга. Не бяха евтини и вестниците, а тъкмо в тези години българинът свикваше да се обляга на тях в знанията си за света.

През 1858 г. абонаментът за "Цариградски вестник" достигаше 120 гроша годишно. Или една учителка трябваше да отдели половинмесечната си заплата за удоволствието да го получава вкъщи.

Това, което правеше впечатление на чужденците, бе относителната социална еднородност на българското общество. Богаташите сред българите бяха кът. До Освобождението само четирима натрупаха капитал над един млн. гроша. Двама от тях се разориха по време на войната.

Какво стана след Освобождението, ще видим следващата седмица.