Александър Геров, лека му пръст, освен много ярък, извънредно автентичен поет имаше и опити в прозата, респективно фантастиката. Не помня как се наричаше един от разказите му, но в него ставаше дума за бъдещeто и хората на това бъдеще. Според Геров в тези далечни времена те напълно ще са се отказали от физическото насилие. Покойният писател даваше символичен пример със заглавие от вестник в същото това бъдеще. Заглавието гръмко съобщава за "жестоко и кърваво убийство!" Оказва се, че ужасното престъпление e извършено от тигър. При това, понеже няма тигри вече на свобода, "престъплението" станало в зоопарк. Тигърът прескочил оградата между клетките и убил антилопа.

Тоест



единственото насилие и физическа жестокост



в този бъдещ свят ще е възможно само при дивите зверове.

Геров, разбира се, и тогава, па и сега, е гледан като наивник от по-ловките в социален план и по-школуваните в здравословен цинизъм списователи. Но въпросът с употребата на насилие от човек към човека наистина еволюира. Това дава надежда. Някак обаче, водейки фундаментални идеологически спорове и прегръщайки какви ли не политически доктрини, ние не разглеждаме в основата му това простичко нещо: кой и кога има право да бие? А да убива?

Периодично ахваме: момчета убили клошар, възпитателки бият възпитаниците си, мъже бият жените си, терористи заклали заложник. Боят и насилието, включително институционализираното такова, са рутина и практика в целия свят, все още и може би задълго. Въпреки това този свят се променя. Онова, което се е смятало за естествено и всекидневно, днес е само историческа екзотика. Не знам помните ли описанията на поп Стойко от "Житието", но там е пълно с такива работи: "А нашей село, като е на четири путя и дом мой беше весма далеч от църкви, а по обичаю нашему потребно беше да са найда у църква и на вечерня, и на утреня на всякий ден, колико ли улици обиколях, докле поида у църква и да си прииду паки у дом! Колико мя крати фатиха и биха мя, и главо мя пробиша, и хочаша да мя убият, ала Бог мя сохрани. После наченаха да минуват пашии и полагаха ме да пиша тескери, да подавам за конаци, като пишах борзо. А они не аресваха конаците свои и дохождаха назад. Колико крати пищоли изваждаха на мене да мя убият? Веднож един сас копие фърли на мене, ала не са случи да мя удари."

Става дума, както виждате, за съвсем официални, административни взаимоотношения. Минават паши - високопоставени имперски служители, и не че наемат, а привикват вероятно единствения грамотен човек - селския свещеник, да им пише прошение за отсядане. Сиреч за усвояване на командировката в по-престижна резиденция, по днешному. А когато останели недоволни от недостатъчния лукс на "конаците", си пател просбописецът: "веднож един сас копие фърли на мене"...

Двеста и нещо години по-късно я да си представим само, че Юнкер фърля с копие по Лиляна Павлова, щото не му е осигурила добър конак в София. Нравите са се променили, движение има.

Можем да разделим насилието на спонтанно, предизвикано от първичната все още дивота на човешката природа,



и на институционализираното такова



От първото следва да пазят законите, а за това са нужни обществена нетърпимост и публичност. Далече е още времето, когато само тигърът ще може да бъде упрекнат във физическа агресия. По-опасно е обаче институционализираното насилие: понякога то е несправедливо на нормотворческо ниво, а понякога с него злоупотребяват овластени примитиви и прикрити зад униформата си садисти.

Чест и хвала на тези, които са движели прогреса напред в това отношение - един от тях е Лев Толстой. Когато научил за осъдени на обесване селски бунтовници през 1908 година, той пише статията "Не могу молчать". И там клейми страната си и законите й: "Дванайсет човека от тия същите хора, от чийто труд ние живеем; от същите, които с всички сили развращавахме и развращаваме, като почнем от отровата на водката и от тая ужасна лъжа на вярата, в която самите ние не вярваме, но която се стремим да им внушим с всички сили; та дванайсет от тия са удушени с въже от същите хора, които те хранят и обличат."

Въпросът с насилието от човек към човек е формулиран и от философката Айн Ранд в "Атлас изправи рамене" така: никой, дори институция, няма право да употребява физическо насилие към човек, освен ако този човек вече не е направил такова нещо и не заплашва другите.

Давам си сметка, че този прост постулат има много сложен и дълъг път на реализация в нашата цивилизация - въпреки това е реализуем и неизбежен. През него се минава обаче през еволюционни движения на духа, които дори сега изглеждат странни на повечето хора, а когато ги е писал Толстой - преди век и нещо, направо са изумявали: "Ама какво, какво правите вие? За какво употребявате душевните си сили? Кого обичате? Кой ви обича? Жена ви ли? Или детето ви? Но това не е любов. Любовта на жената, на децата - това не е човешката любов. Така, а и по-силно обичат и животните.

Човешката любов е любов от човека към човека, но към всеки човек като към божи син и затова - брат. Та кого обичате? Никого. А кой ви обича. Никой." ("Не мога да мълча", 1908 г., Ясна поляна)