През последните седмици у нас се върти филм с това заглавие, посветен на един от най-напрегнатите за Великобритания моменти от Втората световна война. В центъра му е сър Уинстън Чърчил, човек, който със своята непоколебимост, смелост, работоспособност съумя да доведе родината си до победата през 1945 г.

На внимателните зрители трябва да е направило впечатление, че на два пъти във филма герои, които недолюбват много сър Уинстън, напомнят през зъби за поражението му в Дарданелите. Точно тези две фрази свързват политическата кариера на Уинстън Чърчил с България.

През 1911 г. разрошеният (тогава все още има доста коса) 37-годишен Уинстън се втурна при дъщерята на министър-председателя Хърбърт Аскуит - негова приятелка, която с обожание изслушваше безкрайните му тиради и изкрещя: "Баща ти току-що ми предложи Адмиралтейството!". Забележително постижение за възрастта му, като имаме предвид, че Адмиралтейството, министерството на финансите и това на външните работи бяха трите най-важни поста в кабинета. Аскуит не бе сбъркал. За три години до началото на световната война амбициозният Чърчил постигна немалко. Върна във флота енергичния възрастен адмирал Джон Фишер, започна да преустройва корабите на дизелова тяга, използвайки политически хватки, увеличаваше бюджета на повереното му ведомство.

През лятото на 1914 г. избухна световната война. Въпреки някои смели опити на германците да нанесат удари на англичаните по море могъщата британска флота блокира действията на противниците си в Балтийско и Северно море. Чърчил разполагаше с повече от нужните му кораби, за да не позволи на германците да подадат и носа си в Световния океан. Започна да се озърта къде можеше да приложи мощта на флотата.



С Балканите и техните проблеми му се наложи да се сблъска



още преди началото на военните действия. През лятото на 1914 г. британската флота в Средиземно море си играеше на котка и мишка с два немски крайцера, които Юлската криза бе заварила тук. Със серия маневри немците успяха да избягат от преследващите ги по петите англичани и акостираха на пристанището в Цариград. Присъствието им засили позициите на прогерманския кръг в правителството. Германският император обяви, че подарява двата кораба на младотурците, моряците им нахлузиха фесове, корабите бяха преименувани на "Султан Селим" и "Мидили", на 30 октомври бомбардираха руското крайбрежие и така Османската империя влезе във войната на страната на Централните сили.

Въпросът бе как да се реагира на действията на новия противник. На заседание на правителството, според министър-председателя "Уинстън - яростно антитурски настроен... Грей благоразумен и критикува всички останали". Основна пречка за активна политика на Съглашението на полуострова бе България, която мрачно чакаше възможност за реванш за краха през 1913 г.

Самият Чърчил бе привърженик на активна политика - "искам всички - твърдеше той - искам княза на Монако". На заседание на правителството подкрепи твърдо идеята на полуострова да бъдат изпратени с проучвателна мисия популярните с филантропичните си изяви след Илинденското въстание братя Ноел и Чарлс Бъкстон. Написа им и писмо, в което предлагаше щедри отстъпки на България, ако нападне Турция. Само че това не отговаряше на общата политика на правителството. Тя бе предпазлива, за да не отблъсне Сърбия и Гърция. Това, което можеше да повлияе на София, бе решителен военен успех някъде на Балканите.

Още на 3 септември - преди намесата на Османската империя - Чърчил разви план за превземане на Галиполи и Цариград с помощта на гърците. Само че те не бързаха да я предлагат. В писмо до Грей искаше споразумение с България, като й се даде право веднага да заеме Източна Тракия. Години по-късно в спомените си писа, че именно в този момент на нея трябвало да се предложи и Кавала, и част от Македония. Закъсняло прозрение!

През ноември, твърде неочаквано, сър Грей обяви пред руския посланик в Лондон, че е настъпил моментът за осъществяване на руските амбиции в Проливите. Сиреч осъществяване на вековната руска мечта за излаз на Средиземноморието. Но тук наново България стоеше на пътя на руските амбиции.

През целия ноември в Лондон обсъждаха различни планове за привличането й. Никой от тях не бе реалистичен, тъй като и Сърбия, и Гърция не показваха никаква склонност да върнат поне част от окупираните от тях през 1913 г., населени с българи територии. А и съглашенските държави не си вярваха взаимно и никоя не искаше съюзниците й, които в определен момент можеха да се превърнат във врагове, да изтръгнат едностранни преимущества.

Преломът настъпи около новата 1915 г. На Западния фронт цареше затишие - т.нар. "позиционна война". На изток обаче се набелязваше прелом. Турците събраха огромна армия и настъпиха в Кавказ. Руските войски, изненадани, започнаха да се огъват. Поискаха помощ от Лондон. Оказа се, че молбата е преждевременна. Турците бяха разбити и десетки хиляди замръзнаха в Кавказ. Руската активност обаче роди британска активност.

Министърът на финансите Дейвид Лойд Джордж беше прагматик. Според него Антантата имала какво да предложи на балканските страни. "Известна трудност би представлявало предварителното разпределение на плячката - щеше да пише по-късно с обезоръжаващ цинизъм бъдещият министър-председател в мемоарите си, - но това съвсем не бе непреодолимо препятствие. За грабителите имаше достатъчно честна плячка..." Предлагаше удар срещу Австро-Унгария или Турция. Помощниците на Чърчил пък предложиха комбинирана операция в Галиполи със силите на флота и армията. Особена съпротива от турците не очакваха - по-скоро действия в духа на славната традиция на колониалните войни - много слава, много плячка, малко жертви. По-късно един историк щеше да пише: "По такъв начин, благодарение на прекаленото въображение на Чърчил, невежеството му на профан в артилерийските въпроси и фаталната способност на младежкия ентусиазъм да убеждава по-старите и по-бавно работещи умове се роди трагедията на Галиполи".

Чърчил може и да бе профан в артилерийските въпроси, но му бе ясно, че привличането на сухопътни сили - дали от България, дали от Гърция, би означавало бърз успех за операцията. Англичаните намекнаха в Сърбия, че може да се наложат отстъпки в полза на България. Отговорът бе еднозначен: Сърбия "по-скоро би предпочела да не спечели Босна, отколкото да даде Македония на България". За да сломят турската отбрана на Дарданелите, англичаните събраха най-големия флот, виждан дотогава в Източното Средиземноморие - единадесет линейни крайцера, четири леки крайцера, шестнадесет ескадрени миноносеца, седем подводници, миночистачи и други по-малки единици. Обстрелът започна на 19 февруари 1915 г. и почти веднага Чърчил поиска да се даде право на България да заеме Тракия до линията Енос-Мидия.



Обстрелът не успя да пробие турската отбрана.



Нещо повече, английските кораби попаднаха на минни полета и претърпяха сериозни загуби. Изводът бе - да се изпратят сухопътни части към Дарданелите и да се направи десант. Така тук пристигнаха австралийски и новозеландски войски. На 25 април първите съглашенски подразделения стъпиха на скалистите брегове на Галиполи. "Голямо клане ще падне" - пишеше в дневника си един военен капелан. Така и стана. Яростните атаки се сблъскаха с яростната отбрана на турците. Виждайки, че замислената от него операция пропада, Чърчил удвои усилията си да привлече България. "Тя, а не Гърция, трябва да е наша цел", пишеше в един от меморандумите си. Само че не бе подкрепен нито от външния министър, нито от министър-председателя.

Провалът на операцията бе провал и за кариерата на Чърчил. При реорганизация на правителството получи скромния пост "канцлер на Ланкастърското херцогство", добре платена синекура, подходяща за възрастен държавник или за току-що започващ кариерата си младок. Продължаваше да пише меморандуми, в които твърдеше: "Аз съм изцяло в полза на това да играем играта така, че да получим България... Тя е истинската награда. България струва колкото останалите, взети заедно, и тя ще докара останалите". В характерния си стил обобщаваше: "Винаги сме изпращали две трети от необходимото месец по-късно".

Никой не го чу. В началото на юли бе на обяд с българския пълномощен министър, заедно с министъра на колониите и министъра на вътрешните работи. Тръгнаха си обезверени. България настояваше за сигурни гаранции, каквито Лондон не искаше да даде.

В един от последните си меморандуми Чърчил обобщи: "Ние трябва да спечелим България сега. България е силна, армията й е готова... териториалните й искания са справедливи... само по себе си потисничеството, упражнявано от сърбите в българските области на Македония, е голямо зло".

В края на 1915 г., месец след българската намеса, Чърчил подаде оставка и замина на фронта като подполковник. Съглашенските войски се изтеглиха от полуострова. Операцията претърпя пълен крах.

Сянката на провала на Дарданелите години наред щеше да тегне над Чърчил. Той продължаваше да се върти във високите кръгове на политиката, но влиянието му бе далеко от това в началото на световната война. На политически събрания противниците му скандираха: "Кажи какво стана с Дарданелите". Видният английски историк А. Тейлър отбелязва, че ако Чърчил бе умрял през 1939 г., съдбата му би била не повече от една бележка под линия в историческите съчинения, в които щяха да го разглеждат като многообещаващ, но не оправдал надеждите политик.

От цялата тази история сър Уинстън Чърчил остава с трайна неприязън към българите. И това пролича през Втората световна война, когато без колебание ги хвърли в ръцете на Сталин.