Миналото си нерядко виждаме едноцветно. Като далтонисти. Черно и бяло. А другите отсенки? Тези, които дават истинския цвят на картината.

Доскоро Освобождението и създаването на самостоятелна България бяха сред най-безспорните събития; събитие - паметник; събитие - прехлас. Събитие със снежна белота.

Но трудно е за съзнанието ни да не се влияе от политическите събития. Появиха се някои сладкогласни историци - дали търсещи особена популярност - дали с политически наочници и исторически букаи - които подминават с пренебрежение всичко що обикновените руси сториха; подминават делото на руските воини, десетки хиляди от които оставиха костите си по българските земи - къде по полесраженията, но най-често в лазаретите и полевите болници.

Така и Трети март стана жертва на скудоумни подозрения - не била тази дата истинското начало на българската държавност. Прерано дошло Освобождението, вайкат се едни. Прекъснато било спокойното развитие на българите в гостоприемната утроба на Османската империя.

На други пък се зловидят козните на руската дипломация на Балканите. Едно робство сме заменили с друго. Но безстрастната история отмерва на блюдата си намеренията, но и резултатите. Та каквито и да са били намеренията на Санкт Петербург - а обективните историци отдавна знаят, че те са мешавина от алчност, от отстъпление пред общественото мнение, от идеализирана славянска солидарност, та и просто пускане по течението - резултатът е един - свободна България.

Трети пък предлагат за начало на държавността ни да се брои свикването на Учредителното събрание (забравяйки удобно, че е свикано от русите), или изборът на княз Александър (забравяйки, че той е избран като руска креатура), или независимостта на България през 1908 г. (забравяйки, че за да я признае Османската империя наново, голяма беше ролята на Русия).

Разсъждения черни, които подминават, че в живота на народите символът, идеята, себепредставата имат не по-малко значение от институцията, от владетеля (който и без това е преходен), от пръкването на политиците.

Представите ни за Руско-турската война са обикновено героични. Весел сблъсък на накривили юнашки над ухо фуражки руски войници и страхливо бягащи турци. Понякога и смели самопожертвователни опълченци. Такъв е общият тон на предаванията, с които тези дни ни заливат от радиостанциите, от телевизиите, от материалите във вестниците.



Това ли всъщност е войната? Цялата война?



Преди няколко години директорката на Университетската библиотека на СУ "Св. Климент Охридски" ми показа албум със скици, пазен сред особено ценните издания в касата на библиотеката. Издаден е скоро след Руско-турската война и съдържа скици от нея. Незнайно защо си остава на практика неизвестен. Автор е руският художник от вероятно полски или прибалтийски произход Йозиф Казимир Будкевич. Може би една от причините за неизвестността е, че е публикуван в Париж. Явно е, че авторът е възнамерявал да публикува и втори том с рисунките си, но дали го е сторил, не ми е известно. През войната е художник и при Главната квартира, и при Западния отряд на генерал Йосиф Гурко.

Та този албум ми позволи във въображението си поне да усетя болката и агонията. Не на войната. На воюващите - били те турци, руси, българи или цигани.

Физически да почувствам теглилото на войниците. Не в продължилите няколко часа, само няколко за цялата война сражения, а в месеците помежду тях.

Албумът беше издържан в бяло.

Спомени на художник, обагрени в бяло. Всички оттенъци на бялото. Казват, че ескимосите имали двеста думи за снега. За белотата му. А колко са оттенъците на бялото при един живописец?

Албум без сражения. С белота.

Унило сивееща белота на тежките облаци, затиснали през ноември и декември 1877 г. Западна България.

Недокоснатото бяло по покривите на селските къщици.

Мръсно бялото на коловозите, по които руски войници и български селяни бавно тикат деветфунтови оръдия.

Бялото на Правешките възвишения, смътно очертани на белия небосклон, прорязано от храсталаци и ниски дървета, откъдето турски батареи водят убийствен огън срещу настъпващите руски колони от Московския полк.

Режещото очите бяло на Софийското поле с черните петна на турските лагери, които се виждат от билото на Балкана, когато мръсно бялата мъгла се привдига за момент.

Изабелино бялото на бричовете и кителите на офицерите, не видели седмици наред сапун. Изящно втъкнати в ботушите с почти отпрани подметки.

Празно бялото отчаяние в очите на сапьорите, видели, че отчаяните им усилия да прокарат не път, - пътче в сърцето на планината, за да се спуснат изневиделица войниците върху турците, са заличени от виелицата и трябва да започнат наново.

Път, достатъчно широк и за деветфунтово оръдие, дълъг според стратезите дванайсетина часа. На картата с мащабна линийка в ръка е лесно - тръгваш призори от с. Чурек, а привечер си долу в полето. Сметки без кръчмаря. Без студа, който го излъсква. Та сапьорите изсичат в него стъпала. Да се захванат с пети войниците, докато завързват клупа на въжето о някое дърво и после - ей ухнем - и 70-100 души правят тържествена крачка напред с оръдието. Е, някой ухва надолу по склона, сподирян от жален вик.



Осем километра за денонощие.



Шест дни за петнайсет километра. Снарядите се носят на ръце. Пушките оставят на билото да не им тежат. После се връщат за тях.

Уморяващото бяло на широкото Софийско поле, олисяло от дървета, отишли за турските укрепления.

Синкаво белите мъртви лица на войниците край пътя, полегнали за миг да починат, които никога няма да оберат напластяващите се върху клепачите бели снежинки.

Белотата на снега след сражението при Ташкесен, Саранци, посивял на места от барутен прах и прорязан от алените бодове на кръвта на влачещите се по него руси и турци, мъчително устремени към спасението.

Бялото на болката. На чаршафите в лазаретите - руски и турски, омачкани от конвулсивното притреперване на умиращите.

Бялото на надеждата - на белите престилки на лекарите, на медицинските сестри.

В албума има и цветове - убитите тонове на бозавите дрехи на българите - на тези, които прииждат към русите с хляб и ракия в ръцете, щом влязат в селата им. И сливащите се с околността сивеещи дрехи на десетките български разузнавачи от доброволческите чети, от чиито мустаци висят висулки. И червените пояси на тези, които за два дни качват цената на хляба и на коняка два пъти, щом видят, че братушките, щат не щат, ще платят. Или на онези, които благоразумно се крият зад гърбовете на войниците и охрабрени от победата, налагат с пръчки труповете на падналите турци и ги пребъркват за почти загубилите стойността си каймета с надеждата да ги прекарат после на юг и да припечелят.

В албума цветове, макар и малко, има. Звуци няма. На камбаните на църквата в Орхание. На тихите, несмели песни на момите, сбрани на седянка в едно от освободените софийски села за удивление на финландските воини от отряда, не виждали подобна сцена. На мъчителното изпукване на жилите на българите от четата на Георги Антонов Цариградски, които разглобяват оръдията и ги качват на биволски коли - отделно стволовете, отделно лафетите. А когато биволите отказват да вървят нагоре, наместо тях се впрягат българите и в нечовешко усилие въртят белтъците на очите си.

А сурването по заледения склон. Не веселото хърр!! и юнашки накривената фуражка, тъй мили на патриотите, а изохкването, когато като светкавица виждаш края си, и отчаяното хързулване надолу в урвата, от което връщане няма.

Ами отчаяните напъни на тръбача при превземането на Етрополе, който не може да събере въздух, за да протръби победата. А продраното бучене на раздиращата гърдите кашлица на простиналите, на умиращите от студа.

Радостни от победата във войната, забравяме, че за нея даваме повече жертви, отколкото в Априлското въстание, повече са съсипаните села, градове, училища, църкви. А за теглилата на мюсюлманите и не понечваме да си спомним.

Странна е човешката памет. Помни победите. Помни големите сражения. С многото жертви. Успехът, спечелен с умение, като че стои на второ място. А София, да речем, бе превзета с умение - не с камари от тела. Та затова стои по-назад от Шипка, Плевен или Шейново.

Паметта помни живите герои. Споменът за мъртвите излинява. Колцина българи знаят имената на падналите освободители. Дори на тези, които са извадили късмет. Та имената им още личат в излинелите букви на паметниците. А тези, които остават безименни? Тези, чиито тела селяните намират чак след стопяването на снега и след съчувствено прекръстване ги полагат в земята. За тях кой знае?



Та на нас се пада да не допуснем паметта да изчезне.



Не е прав Еклесиаст, когато казва "няма спомен за миналото". Има, макар бледият му светлик да се гъне и снишава под напора на времето. От всички нас зависи той да не прегори.

Та Трети март ще си остане. Щото в народното съзнание той е решен. На Трети март е теглена междата между "робското" вчера и свободното днес. Та затова празникът се отбелязва и при Стамболов, когато България и Русия и дипломатически отношения нямат. Затова през 1886 г. българският пълномощник за подписването на мира със Сърбия, турил край на победоносната война, извърта и протака, та мирът да се сключи на 19 февруари, Трети март сиреч. За да подчертае, че държавата, създадена тогава, сега е наложила съществуването си. Та да възкликне сръбският му колега "изиграха ни". Чества се и през Първата световна война, когато български войски се сражават срещу руските войски в Добруджа. Пропаганда било, по инерция сме го правили санким!

Смешен е този плач в последните години. Дайте да не се отказваме от традициите си, да не ги отхвърляме с лека ръка, да помислим за поколенията българи, които с възжарени от надежда очи са виждали в 3 март един край и едно начало.

През 1878 г. двама търговци от Казанлъшко направиха почти идентични записи в търговските си бележници. Единият записа в графа печалби: "Тая година спичелих само Освобожденiе от турскiя Тиранизам". А другият: "Благодаря на Бога дето се освободихме от турското иго".

Бедните заблудени от пропагандата души!