Дали някой е избирал нарочно Варна и кой - за знаковата "среща между народите", която се състоя вчера, е въпрос твърде интересен. Защото мястото е с усилена символика. Споменът за т. нар. "Битка между народите", състояла се край Варна през 1444 г., вероятно е минал като мотив през обременени от историята глави. В онази битка, както и във вчерашния опит за "дружбашене", пак има и турско, и българско, и европейско, и особено полско присъствие.

Разбира се, не ща да сравнявам Доналд Туск с крал Владислав Ягело - Варненчик, нито Ердоган със султан Мурад II, но паралелите се натрапват сами. В битката при Варна християнските войски, водени от Владислав и Януш Хунияди, претърпяват поражение от ордите на Мурад II. Младият и самонадеян Владислав - едва 20-годишен, не послушва опитния Хунияди, препуска със свитата си от шепа рицари да жъне слава и пада убит. Според някои историци чевръст еничар първо осакатил коня му, като резнал задните сухожилия на животното, а когато тежко бронираният младеж рухнал на земята, бързо му отрязал главата и се завтекъл към султана да се похвали с трофея.



Сега край Варна имат паметници и двамата -



и Варненчик, и Хунияди. Въпросната битка впрочем, неизвестно защо наричана твърде погрешно тук-там "Последната битка между народите", е само малък етап от имперските и колонизаторски набези на различни етноси и държави, видели се силни, към съседи или към екзотични територии отвъд океана. А е само етап, защото тепърва предстои падането на Константинопол, както и друга знакова битка на друг полски крал - Ян Собиески. Под предводителството на Собиески (eдноименната водка е добра) два и кусур века по-късно християнските армии разбиват пълчищата на великия везир Кара Мустафа под стените на Виена. Оттам насетне Отоманската империя почва да отстъпва и да се свива, докато се стигне до Шипка и генерал Гурко.

Тъкмо това свиване, и свързаната с него риторика на г-н Ердоган, са повод за този текст, а не желанието ми да преразказвам битки отпреди шест века. Г-н Ердоган заяви преди срещата, че смята да постави настойчиви искания пред европейските лидери и да не отстъпва. Заяви също така докачението си от факта, че "държат Турция пред вратата твърде дълго" - европейците де. Турция желае да стане пълноправен член на Евросъюза, а някои страни на Европа не щели и да чуят за това.

Нека кажа, че смятам идеята за наддържавно обединение на просветени и цивилизовани държави за нещо много добро, но и да допълня, че страни с недоизживени имперски мераци, особено сред лидерите си, могат до компрометират бърже такава идея и такъв съюз. Г-н Ердоган с широкото си сърце, в което има място за Босна, Кипър и Кърджали, гдето - както той смята, живеят "потиснати наши братя", очевидно не е и не може да се превърне в отличник на европейския интегритет. Казвал съм, че нямам нищо против и Турция, че и Русия един ден да влязат в Евросъюза. Или между държавите да има такова обединение, може и друго, което да направи нелепи изблиците на претенции за национално обособяване, а различните етнически групи - малки и големи, да живеят пълноправен и пълноценен живот в него. И да не се стига до такива безумни парадокси, за които дори не си даваме сметка - косоварят Хашим Тачи, тръгнал с оръжие да отцепва парчета от самостоятелна европейска държава, днес да е валидиран като пълноправен европейски лидер, а Карлес Пучдемон - поел по мирен, парламентарен, изборен път, да търси независимост на Каталуния, днес да е арестуван в демократична Германия като престъпник. Имам чувството, че самата Европа не се замисля за шизофреничността на някои свои акции.

Та националистическата реторика на имперския копнеж, която витае в речите на лидерите на постимпериите, не е добра основа за силен европейски съюз. Тази реторика, тръгваща от лидерите, лесно заразява и формиращите общественото мнение. (Може и да е обратното, но все тая.) Турският журналист Б. Яшар например, от информационната агенция Ихляс хабер, писа преди срещата във Варна, че



"Турция е със силна ръка, ще притисне ЕС и лидерите,



като им представи конкретни факти и документи."

Светът за съжаление още не е узрял за политически акции, неподплатени със сила. Та и прекрасният наш лозунг "Съединението прави силата" спокойно може да бъде взет на въоръжение от всеки национализъм с имперски амбиции. И е взет, впрочем, макар и не с точно такава фраза. Имперското самосъзнание е жилаво като троскот. Спомням си как моя бивша преподавателка от Москва, в средата на 90-те години на миналия век, когато ме видя, почти изплака: "Бойко, а Русия стана такава мъничка..." Тя, жителката на страна с милиони квадратни километри, най-голямата по територия в света, търсеше съчувствие у мене, българина, със страна като "една човешка длан", че страната й станала мъничка! Но ако ней е простен такъв поплак, на лидерите не е.

Почти същото изрече и Ердоган преди седмица-две - как му била намаляла и му се била свила родината. България не била намаляла, Кипър не бил намалял, Сирия не била намаляла, а Турция намаляла. И му кахърно. След разни "битки на народите", от имперско време, та до днес.

Е, срещите на народите и битките на народите не са едно и също, нищо, че някои ги виждат така. Евросъюзът има бъдеще само като алтернатива на национализма и експанзионизма във всички области, вкл. религия и култура.