Вече почти четири години след руската анексия на Крим и обявяването на китайската инициатива "Поясът и пътят" много често се говори за това дали се задава нова студена война между Изтока и Запада. Само през последния месец имаше немалко заглавия, обявяващи "Новата студена война е тук", "Новата студена война на Путин" и предупреждението "Тръмп се подготвя за нова студена война". Но наистина ли миналото се завръща? Съвременната политика е пълна с фалшиви аналогии и завръщането на студената война може би е една от тях. В своя пик студената война бе глобална система от страни с центрове САЩ и СССР. Тя не определяше всичко случващо се в света на международните отношения, но влияеше върху много неща. В сърцевината й бе идеологическата надпревара между капитализма и социализма през 20-и век, като всяка от страните трескаво бранеше своята система на икономика и управление. Това бе биполярна система на тотална победа или тотален провал, в която никой от участниците не предвиждаше траен компромис с другия. Студената война бе интензивна, категорична и високо опасна - стратегическите ядрени оръжейни системи бе предвидено да унищожат суперсилата съперник, дори с цената на това да унищожи половината свят.

Днешните международни отношения са



до голяма степен мрачни и изпълнени с предизвикателства,



но са твърде далеч от студената война. Да наричаме напрежението между суперсилите през 21-ви век нова студена война означава повече да затъмняваме, отколкото да разчитаме случващото се. Това е терминологичен мързел, който изравнява миналите конфликти, които повечето анализатори добре познават, със случващото се днес. Макар много останки и спомени от студената война все още да са сред нас, детерминантите и ходът на международните отношения са променени. Агресивната и обструкционистка външна политика на Русия при Владимир Путин произлиза от усещането за загуба на студената война през 80-те години и понасяне на последствията от това през 90-те години на миналия век. Много руснаци държат Запада отговорен за хаоса и разпада, обзел страната им при президентството на Борис Елцин. На тях им липсва уважението към СССР като към суперсила. Те искат силен президент, който според тях връща на Русия самоуважението й и те приветстват и вътрешната стабилност, която според тях Путин дава на Русия.

Китай, от друга страна, вярва, че безпрецедентният му икономически растеж му дава статут на доминираща сила в региона и че вече не е пешка за останалите, както бе през студената война. Ако студената война дърпаше Китай назад, ерата след студената война даде на Китай свободата да действа самостоятелно, убедени са повече китайци. Междувременно лидерите на Комунистическата партия са се вглъбили настървено да изучават как точно рухна СССР, за да избегнат подобна съдба. Китай, както и всички останали, наследи севернокорейската каша от студената война, както и дълбокото отвращение от глобалната американска хегемония, както смятат повечето китайци. От гледна точка на САЩ основното ехо от студената война е усещането, особено популярно сред гласувалите за Доналд Тръмп, но и не само, че Вашингтон е получил предимство пред останалите играчи. Както често се твърди, по време на студената война САЩ са предоставили евтино сигурност на останалата част от капиталистическия свят, съюзниците на Америка са си помогнали с американските пари и работни места и са върнали твърде малко в замяна. Много американски избиратели считат, че страната им, която е победила в студената война, на практика не е спечелила почти нищо. Ето в какви аспекти студената война промени света, в който живеем в момента. Но настоящите международни отношения преминаха отвъд студената война. Биполярността си отиде. Ако в международната политика днес има някаква посока, това е мултиполярността. САЩ стават все по-малко силни в международните отношения. Китай става все по-мощен. Европа е мудна. Русия недоволно виси на ръба на настоящия световен ред. Но други големи страни като Индия и Бразилия стават все по-влиятелни в своите региони. Идеологията вече не е основен фактор. Китай, Европа, Индия, Русия и САЩ не се разбират по много теми, но не и по въпроса за ценностите на капитализма и пазарите. И Китай, и Русия са авторитарни държави, които претендират, че имат демократични правителства. Но нито една от тях



не е в състояние да разпространи системата си в други страни,



както ставаше през студената война. Дори САЩ, майсторите в лансирането на политически ценности, едва ли ще го правят при Тръмп и неговата програма "Америка на първо място". Освен това и национализмът е във възход. След трудните си години, в които не успя да се съживи след двете световни войни, разпалени от национализъм и студената война, основана на ненационални идеологии, всички велики сили сега подчертават националния интерес и идентичност като основни черти на международните отношения. Интернационалистите от студената война твърдяха, че националните категории ще имат все по-малко значение. Епохата след студената война ги опроверга. Националистите процъфтяват върху останките от идеологическите схеми за добруване на човечеството.

Каквато и международна система да се гради в момента, тя не е студена война. Може да има конфликти, конфронтации, но терминът "студена война" като общ знаменател за всичко е безсмислен. Вместо това трябва да се опитаме да разберем как уроците от миналото влияят върху мисленето ни днес. Ако искаме да приложим историята към правенето на политика днес, трябва да се научим да бъдем толкова чувствителни към различията, колкото сме към аналогиите.