В последната драма от поредицата "борба с корупцията", разиграна преди дни насред София, има нещо, което ме ужасява повече от интригата с подкупа. Това е изграденият героичен образ на "неудобния чиновник" и невероятната подкрепа за този персонаж не само от политически ангажирани среди, но и от медиите, а най-вече от широката публика. Подкупът не е измислен у нас, дори не сме особено оригинални, далеч сме от виртуозните ни южни съседи, които имали четири различни думи, за да изразяват фините нюанси на подкупването. У нас прилагат груби и примитивни методи както в случая - пачки банкноти в кашон под задната седалка на колата. Ужасно неприлично. Ясно защо у нас ги няма аристократичните британски форми на корупция. (Тук аристократи липсват.) Но защо не ползват прагматичните германски или елегантните френски начини за вземане-даване? Дали пък не е заради лакомията на подкупните да спестят и минималните разходи, нужни за запазване на приличието и опазване на собствената кожа?



За образа на "неудобния"



имаме по-сериозен национален принос. "Неудобният" е социална фигура, все по-популярна в наши дни. Това е личност, избрала за амплоа в житейските си изяви ролята на аматьор обвинител. Такъв юнак обикновено намира мишена, трудолюбиво събира неприятни факти и я засипва с тях колкото може по-шумно и така, че да може да заеме мъченическа поза след естествения отговор на обругания: "Ето, вижте ме как страдам, защото съм неудобен на лошите." В преситения с информация свят все по-трудно се намират скандали да привлекат и задържат внимание. Затова спектакълът на "неудобния" веднага намира търсене. Някои хора са направили от позата на "неудобен" своя професия, която ги храни твърде добре, те обикалят от камера на камера, канят ги по семинари, пишат статии, цели книги издават. Най-разпространеният начин да си неудобен можем да назовем позата "будна съвест", защото на български не звучи никак добре популярният английски термин whistleblower (който надува свирката, "свирчо"). Това е обикновено някой, когото са изхвърлили от блага работа и се е заел да разобличава безобразията на своята бивша фирма, служба или шеф. Хиляди неудобни надуват свирките. Някой го правят за чиста мъст, но по-често, за да се прехранват от своето неудобство. Обаче



българският патент "неудобен чиновник"



е далеч по-атрактивен - това е длъжностно лице, приело за своя мисия да ползва компетенциите на своята длъжност, колкото и нищожни да са те, за да се бори с избрания враг. Примерно селски кмет или кметица на градски район, която спира, бави, крие се, крие преписки, оспорва, обжалва и изобщо върти всякакви маймунджилъци, за да попречи на собственици и строителни предприемачи да ползват правата върху поземлени имоти - права, гарантирани по закон и конституция. Това е оригинален български модел и трябва да си го патентоваме като българския чадър и лактобацилус булгарикус. Като доказателство за авторство ще представим сборник пословици, отворен на уникалната

"Царят дава - пъдарят не дава" и ще обясним, че тъкмо в България е възникнала практиката чиновникът (пъдарят) фактически да отнема права, които законът на държавата (царят) гарантира. Защо ли? Може би някои го правят от чиста проклетия или маниакална компулсия, но по-вероятно "с цел да набавят облага за себе си или за другиго", както се изразява Наказателният кодекс. Оказва се удобно да си неудобен. "Няма да ти дам!" - и шаваш философски с два пръста. Подгонят ли те - ревеш: "Гонят ме, защото съм неудобен!". Но най-страшното е, че



неудобният се възприема като герой,



че огромна част от българите го подкрепят и че се радват на успехите му как попречил на собственици и предприемачи (спекуланти, мошеници, изедници) да упражнят законните си права. Тук не само прозира, направо лъщи едно презрение към закона - какво като имаш право на строеж, регулация, какво като си платил луди пари за разрешение за строеж, аз съм свикнал имотът ти да е празен, от години си разхождам кучето там и искам да остане така - зелен (но не искам да го платя или да го наема). Същото към наказателните закони. Масово е убеждението, че героят е преследван, "защото е неудобен", изобщо не става ясно, че е престъпник. Дори да не е взел подкуп, стига, че години наред погазва закона и правата на другите. Това е по-страшно от корупцията, това е ерозия на съзнанието.

Законът трябва да се наложи на всяка цена, защото, ако толкова лесно както сега всякакви деятели - протестъри, неудобни чиновници, чуждестранни и общински съветници, могат да ни отнемат права, законът няма сила, правовият ред губи смисъл. А това обезценява цялата страна и всичко в нея: имотите, парите ни, трудът ни вървят на безценица. А има нужда от две, само две правила да станат закон:



Първото: всеки, нарушил закон, който е компетентен да прилага, да носи лична и пълна отговорност за вредите, които е причинил.

Второто: да спре злоупотребата на "неудобните" със закона. Нека всеки, който обжалва обществени поръчки, актове на администрацията и каквото друго му хрумне, с цел да вреди на друг, да му попречи или да го забави, да носи отговорност за причинените вреди и пропуснатите ползи. Не бива с такса 10 или 100 лева да може да се спре сделка за милиони. Таксите не бива да се вдигат, правата на обжалване трябва да се запазят. Обаче всеки, който започва производство, от което ще възникнат вреди за друг, трябва да е задължен да внесе гаранция поне в размер на вредата. Направил си фирма с 2 лева капитал да обжалваш търг за 100 млн. лева? Внеси 20 млн. гаранция, колкото е вредата от забавата. Ако спечелиш делото - парите са си твои, ако загубиш, стоят за обезпечение на иска за вреди, който ще ти заведе онзи, комуто си навредил. Казва се cautio judicatum solvi - гаранция за платежоспособност на страна в процеса. Когато никой няма възможност безплатно да вреди на друг, а всеки е задължен да плаща за деянията си и да внесе достатъчна гаранция, ще стане занятие да си неудобен, правозащитник и политически артист.