Пратиха ме да взема интервю от Емилиян Станев ей така, съвсем без повод. Кръгла годишнина не предстоеше, нямаше нова книга. Вестникът не поддържаше рубрика с литературни портрети или поне разговори с български писатели, аз самият обикновено не правех интервюта, не ми беше "амплоа". Главният редактор В. Й. (ще го спомена с инициали, а оттук нататък ще го замествам както дойде) някак кисело ми нареди да се срещна с него, да го "разпитам", пък той после щял да прецени какво съм направил. Пред мен се обади на писателя и уреди срещата. Говореше така, както ще ви говори някой, който ви припомня колко сте си близки, макар вие да сте забравили. Тъкмо беше станал съветник на Живков, и тонът му беше нетърпимо снизходителен. Мислех, че класикът ще го отреже, но се размина. Насрочи ми ден след седмица.

Не мисля, че разговорът ни беше забележителен. Въпросите ми бяха обмислени, пък и познавах книгите му. Но той отговаряше някак като репетирано, вероятно се придържаше към образа, който бе избрал за пред обществото. Поглеждаше към съпругата си и я чакаше да кимне одобрително или не. Жената като че ли подпечатваше отговорите му. Всъщност не кимаше, а съгласно затваряше очи. Минахме "Крадецът на праскови", минахме "Сибин, Антихриста, "Иван Кондарев" просто отбелязахме, а "Търновската царица" току-що бе излязла. Но не се разприказвахме особено. За тези книги тогавашната критика бе писала обилно, в много случаи и отговорно, компетентно. Писателят не отваряше вратата по-широко, достъпът до интимните механизми на създаването им си оставаше все тъй формален, неопределен. Общи думи, предпазливи, като че изпуснати подробности. Не мислех да натискам изобщо, човекът просто се пазеше да не надраска портрета си. И тогава, не обмислено, а от някакъв необясним подтик споменах повестта "Когато скрежът се топи"...



Настъпи тишина. И после тръгна едно интервю наопаки



Какво за повестта? Кога съм я чел? Какво ще кажа за нея? Нещо се събуди в скованата атмосфера на тази среща. Или с нещо ги събудих. Питаха и двамата, едносричните отговори не ги задоволяваха. Може би тогава ми повярваха, че съм истински, автентичен читател, че съм проникнал в майсторството, че съм докоснат от магията? Или просто разпознаха и в мен читателя, който "разбираше" и харесването му беше лично, а не внушено от литературната мълва и конюнктурата? Усетих го това, то беше разпит с пристрастие. Приготвих се да отговарям, а и не беше някаква тайна....

Зачетох повестта в казармата, през един есенен караул на Илчов баир над Шумен, през чудовищно красив ноември с пъстри утринни гори, с изненадани от съмването сови, заспали по коловете на бодливата тел, с таралежи, притаени край пътеките, и с ленивите сенки на натежали есенни сърни. Това бе като продължение на омаята от книгата, която жадно четях между смените. "Когато скрежът се топи" в този ден бе променила зрението ми за природата и за живота, бе умиротворила душата ми и сетивата, детайлите на сънливия пейзаж виждах като през увеличително стъкло.

Препълваше ме насладата от невероятната, почти наркотична реч, в която всяка дума събуждаше другата, обръщаше я към светлината и тя заблестяваше като чисто нова, непозната, предназначена само за мен. Имаше изречения, от които не можех да се откъсна - исках да науча тайната им, връщах се, огъвах ги и ги пренареждах. Всичко това - без да искам, без да го осъзнавам дори. Трябваше непременно да разбера как едно изречение може да вълнува, да вкаменява или да възбужда. (Бях млад тогава, още не знаех, че тази тайна не бива да се научава.) Лекият ефирен сюжет се разтваряше в текста, сякаш бе втъкан там единствено за да обслужи изобразителното изкуство на автора. Добродушната ирония, вложена в него, сякаш предаваше омаята, обзела самите герои на повестта от участието им в това изкуство. Странно, но и после, всеки път след страниците на тази книга, намирах себе си окрилен, все по-уверен в смисъла да се пишат думи, та тези думи после да се четат.

Думите създаваха света в тази книга, просто бе спазен божественият метод - от словото да почва всичко. Не бе наука това за мен - защото точно то не може да се научи. Но ме подсети, че в прозата невинаги е най-важно какво ще се случи и кой кого ще залюби или предаде - в словото и в паузите между словото е великата магия, която писателят не управлява, а само изпълнява. Разбира се, когато е посочен за това.



Странното беше, че въобще не следваше да съм изненадан -



вече бях чел другото негово литературно вълшебство: "Чернишка". Но въпреки това повестта ме обезоръжи, срази ме. Прочел съм, преживял съм оттогава немалко прекрасни и необясними книги. Но така щастлив и безпомощен след това съм бил единствено със "Сто години самота".

Дори не можах свързано да изкажа всичко, което и тук опитвам да изразя. Сковаваше ме домакинът. И до днес завиждам на онези, които са го виждали весел, духовит, остроумен. Но това, че се бях пристрастил към тази лека, артистична повест, останала извън любимите на критиката романи, вероятно имаше значение за него. Сигурно си я обичаше. Можеше ли да не се обича "Когато скрежът се топи"? Разделихме се топло. Посъветва ме, щом ще се занимавам с литература, да внимавам с интервютата: да не вземам повече, отколкото давам. Иначе ще ме обявят за журналист и - край. Веднага реших, че това е последното интервю, което правя. Но, разбира се, съвсем не стана така.

Надежда Станева помоли да им покажа текста, когато бъде готов. Дадох им екземпляр, хареса се. Другия екземпляр главният редактор прибра и никога не го отпечата. Това му подхождаше.*

Неотдавна просветното министерство съобщи, че изважда Емилиян Станев от програмата по литература за най-горните класове. Още май не било решено окончателно, текат обсъждания, но като всеки пакостен замисъл, сигурно ще се изпълни.** Май щяло да остане нещо от него в по-ниските степени. Но аз не понасям "изваждането" в литературата, там изважда и добавя само времето. Безсилието, което изпитах от тази новина, сигурно си го заслужавам.

Пред наближаващия празник на българската книжовност написах тези редове за поклон пред великия майстор. За протест и за утеха угасих телевизора и прочетох отново очарователната му повест "Когато скрежът се топи". Поканвам и вас, ако имате любима Емилиян-Станева творба, отворете я, прочетете нещо - за да отбележим заедно това "изваждане" от все по-загадъчната сцена на българската просвета.

-------------------

*Едно лято в писателския почивен дом във Варна, доста след смъртта на Ем.Ст., Надежда Станева ми разказа, че в седмицата преди интервюто главният редактор му се обадил и му наговорил някакви гадости. Класикът обаче не се хванал и се осведомил за мене, дори търсил нещо да прочете. Това по-късно ми го потвърди Тончо Жечев, един от писателите, на които Станев се беше обаждал за тази цел. Тогава си обясних защо на прощаване той без всякакъв повод каза, че в изкуството конфликтът Моцарт - Салиери няма да изчезне и човек не трябва да се разстройва от това. Със закъснение се почувствах поласкан, но все пак написах и отпечатах един текст, който се казваше "Не съм ви Моцарт"! Значи още тогава съм знаел, че не съм...

**Разбра се, най-после, че ставало дума за "Антихрист". Поне е ясно защо: нея никоя власт не успя да я преглътне.....