Веселин Пантелеев-Ешкенази е един от най-изявените съвременни български цигулари. Той е концертмайстор на световноизвестния Кралски Концертгебау оркестър в Амстердам, който пристига на 30 юни за първи път в България за голям концерт в НДК.



- Къде е домът на пътуващия музикант, господин Ешкенази?

- Много пътувам. В един момент, когато станат наистина много годините, а вече съм 37 години на път, това се превръща едва ли не в живота ти, а не би трябвало. Обикалянето, наблюдаването непрекъснато на нови места, които вече стават всички твои, изтощава много. Не е нормално човек навсякъде да се чувства вкъщи по света, той е направен да има дом на едно или на две места. Това е лошото, че аз чувствам своя дом там, където са куфарът и цигулката ми. Хотелска стая или апартамент, няма значение къде си - това е домът ми на практика. В Холандия има един израз - "живееш от куфара", всичко ти е там. Дори когато се прибера в Холандия, след изпирането на дрехите направо ги връщам в куфара, защото няма смисъл да се прибират в гардеробите.

- Какво винаги вземате с вас, освен цигулката, разбира се?

- Неща от вкъщи - някоя книга или спомен от детството. Като малък събирах оловни войници от шоколадови яйца. Понякога си вземам един войник и го слагам на леглото до мен. Ей такива работи - малки неща, които ме карат да си спомням.

- Какъв е звукът на днешния свят?

- Звукът на днешния свят е с доста ниски честоти, доста гъгнещ. Като че ли загубихме малко от светлината. Загубихме светлите, по-високите честоти в тази бързина, с която се развива всичко в момента. Достъпа до информация, достъпа до хора. Това, че по всяко време може да ни намерят. Доста се затъмниха нещата за нас самите. Нямаме много време да мислим какво сме, какво искаме, какво усещаме. Аз съм много позитивен човек, но ми прави впечатление всичко това. Днес желанието на много хора е да направят нещо бързо, да постигнат някакъв бърз успех, независимо на каква цена. Моралът е загърбен, което също прави нещата тежки и негативни. В предишните поколения идеалът е бил да работиш, да се издигаш, малко по малко да направиш нещо от живота си. Тези хора аз ги познавам, аз съм един от тях. Сега ако правиш това, изглеждаш като "лузър" (загубеняк, б. р.), защото за кратко време трябва да направиш страхотни пари и да живееш в огромна къща и с голяма кола. Това, изглежда, е идеалът на днешното време.

- Какво превърна всичко това в идеал?

- Не искам да обвинявам новите технологии, защото аз ги използвам също. Но глобализацията, за съжаление, носи не само позитивни неща. Цялата земя, ние всички живеем заедно. Може би това оказва и голямо влияние бързо да живееш, бързо да постигнеш целта си. Това отключва други желания у човека - тези, животинските, едва ли не с цената на каквото и да е. Има пряка връзка между бързото технологично развитие и това, за което говорим.

- Какъв щеше да е Паганини днес? Той е един от първите музиканти, използвали скандала и показността, за да изгради своя образ.

- Аз често съм разсъждавал върху това. В днешно време един Паганини вероятно нямаше да е такъв, какъвто е тогава - толкова отличим. Защото просто щеше да има някой друг, който щеше да пуска много повече постове във "Фейсбук" от него. И щеше да е по-популярен. За щастие обаче, когато излезеш на сцената, се чуваш дали можеш или не. Като имидж едва ли щеше да е същият. За това говорим - трябва да имаш пиар, да има някой, който да се грижи за образа ти. Ако си талантлив, в днешно време не е достатъчно да свириш вкъщи или да излизаш на сцената. Имам познати колеги, които са изключително талантливи музиканти, но хората не ги познават, не знаят техните имена. Дори големи изпълнители са сред тях и това за мен е странно и жалко. Но от друга страна ги разбирам. За нас, музикантите, особено в класическата музика, не е най-важно да си популярно лице на страната или на света. Достатъчно е твоята публика да те знае и да те подкрепя. Да имаш пълна зала с публика, която чака твоя следващ концерт. Не сме поп звезди. Но аз се уплаших онзи ден, когато дойдох в София, че таксиметровият шофьор ме покани с моето име: "О, г-н Ешкенази, заповядайте в колата". След като той ме познава, аз се замислих.

- В България много образовани хора карат таксита...

- Да, може би е така (смее се, б. р.).

- Има ли го при вас това усещане, че голяма част от нашите творци имат световна известност, а в собствената си държава нямат такова признание?

- Това наистина е много жалко. Аз познавам хора, които ми казват: нямам нищо общо вече с България, не се и връщам. Но ако те искат да са част от обществото ни тук, искат да помагат, е много жалко това отношение. В управлението на държавата има много малко разбиране колко е важно да се подкрепят талантливите хора на една нация. Не става дума само за музиката. А за всички. Елитът на нацията да се подкрепя, да се поддържа. Да се показва, че е важен, без да се събира на срещи и вечери. Мисля, че в България не се прави достатъчно.

- Каква е политиката за културата в България? Ваши колеги от БНР протестираха наскоро.

- Аз ги подкрепих, защото те са мои колеги. Знам колко е трудно да съществуваш като музикант в България. Това, че премиерът не знае колко оркестъра има в радиото, не е проблемът. Защото това не е неговата пряка работа, има други, които трябва да го знаят и да го информират. БНР има бюджет, който вътрешно би трябвало да го регулира. Ако трябват повече, тогава да се поискат. Ако се стигне до стачка, това вече означава, че нещо не се е получило вътрешно първо. Това са много сложни неща.

В Холандия се случи нещо подобно. В радиото от четири оркестъра остана един, след съкращение и събиране на хора, но стана в много дълъг период от време. След пенсиониране не се назначаваха хора, съкращенията на разходите събраха всички музиканти в един оркестър. Не искам колегите да се обидят от този пример. Затова и казвам, че в днешно време честотите са толкова ниски, защото обществото няма нужда от толкова много оркестри, колективи, които да тежат върху портмонето на данъкоплатеца. Обществото в днешно време навсякъде по света иска да види какво дават от себе и тези, които правят култура, а не само да се разчита на публичните бюджети. Затова в Холандия повече оркестри имат структури, които се поддържат и от държавата, и от самия колектив, т.е. и музикантите се включват в това да спечелят собствените си възнаграждения. Знам, че е много сложно, но за съжаление целият свят отива натам. А в САЩ отдавна няма никаква държавна помощ, всичко е на частна инициатива и спонсорства.

- Как успявате да се справяте в холандския Кралски симфоничен оркестър, където сте концертмайстор?

- По същия начин. В Кралския Концертгебау оркестър половината бюджет го печелим ние сами от билети, турнета по цял свят. Вярно, че сме един от най-големите оркестри в света, но това е факт. Другата половина си поделят град Амстердам и държавата. Това е успешен модел, а всичко друго е много рисковано. Не може да се стои само на гърба на данъкоплатеца.

- Каква е годишната издръжка на вашия оркестър?

- Някъде около 22 милиона евро на година. Това включва всички разходи, турнета, заплати. И това е един от топ оркестрите, който не е и най-скъп. Публиката ще трябва да се научи, че това е много скъпо изкуство. Не може с 5 лв. да се влезе на концерт, защото музикантите в тези оркестри цял живот са учили. И това би помогнало оркестрите да се издържат.

- Ние сме едно разделено общество. Има ли какво да ни обедини?

- Това е лошото. Много сме се разделили и затова са толкова тъжни и дълбоки тоновете. Много се разделят хората за най-дребни неща. И "Евровизия" ни разделя, мразим се на лагери. Това е много тъжно. Не си спомням така да беше преди. Откакто всичко стана свободно, стана свободно и да се мразим. Преди нямахме право да мразим ръководството, защото се влизаше в затвор, сега има право, но мразим всичко, което не е като нас.

- Какви са причините за това?

- Не се чувствам толкова ерудиран, за да дам отговор.

- Дайте пример с вашия оркестър.

- Да, един оркестър е едно минималистично общество. В Концертгебау има 23 нации, които живеят заедно. Ние сме голям отбор от много различни хора, но трябва да свирим заедно - и то хубаво. Трябва да има някой, който да обединява, и това се прави не с омраза и налагане на определени мерки или собствени възгледи. На всяка сила, упражнявана върху хората, се отговаря също със сила и нежелание.

- А какво става с посредствеността в този оркестър?

- О, тя сама избива. Няма как да кажа, че всичко е идеално. Ние приемаме хора, които влизат в оркестъра, и ако не покажат това, което се очаква от тях не само като изпълнители, но и в социален аспект, те напускат в един момент.

- Но не се превръщат в мнозинство?

- Не, това е невъзможно. Абсурд. И ето за това говорим. Трябва да има контрол на обществото, самото то да каже: "Ние не искаме така". Но обществото трябва да го иска. Аз не съм убеден, че повечето българи искат да стане по-добре. Трябва всички българи да пожелаят да направят нещо за нацията си. Ако ли не, няма смисъл.