Една журналистка, коментирайки срещата на шефовете в Брюксел по въпросите на миграцията, направи лапсус. Тя заяви, че Юнкер, Меркел, Борисов и другите се борели за ясно разграничаване на "икономическите от истинските мигранти".

Стана ми забавно, защото тя каза, без да иска нещо, което е едно от грандиозните противоречия на света. То светът, както и човекът, са пълни с противоречия, не е нужно да си Жан-Жак Русо ("Човек се ражда свободен, но навсякъде е в окови."), за да ги опишеш в есе, достатъчно е да ги усещаш на гърба си.

Като се сетих за Русо, нека припомня, че Всеобщата декларация за правата на човека, приета на Общото събрание на ООН през 1948 г., започва в стил Русо. Член 13 от нея гласи следното:

"1. Всеки човек има право свободно да се придвижва



и да избира своето местожителство



в пределите на всяка държава." Но не само Вишеградската четворка, не само Бойко Борисов с призива да се затворят границите на ЕС, и мигрантите да минават само през КПП, ами и Доналд Тръмп оня ден написа, че "Не можем да позволим на всички тези хора да нахлуят в нашата страна. Когато някой влезе, трябва незабавно, без съдии или съдебни дела, да го върнем там, откъдето е дошъл. Нашата система е подигравка с добрата имиграционна политика, със закона и реда."

Та така. Алинея 2 на същата 13-а точка гласи: "Всеки човек има право да напусне всяка страна, включително и своята, и да се връща в страната си." Казано е мило, свободно, хуманно. Но не става. Бъркаме ли с декларациите? Защо? А как се определя процентът "икономическо" в една миграция? Та в страни с най-люти военни конфликти има хора, които си се чувстват добре там и не напускат, и хора, които бягат. Само че дали бягат, щото някой ще ги убие, както заявяват те при прекосяването на различните граници, или бягат, защото не искат нищетата на родината, а хубав живот другаде? Как се определя това, с какви мерки и теглилки? Дори мигрантите да се деляха на "икономически и истински", то нали и икономическите са хора? Нали се ползват със същите права според Декларацията?

Тази хубава Декларация в света на голямото неравенство



е лимонадена утопия,



не повече. Не би и могло да е иначе днес, защото цяла Африка и половин Азия щяха да идат в Париж и Берлин (виа България). Тогава за какво говорим? Някой от комисарите на ЕС заяви, че не е разумно Европа да приема най-инициативните хора от бедните и безправни страни, защото така тези страни били обричани на продължаваща стагнация, корупция, бедност. Трябвало да се помага на инициативните млади хора да си стоят там, за да подобряват управлението на страните си. И по този начин там да постигнат човешки права и благополучие, които иначе търсят в Европа и Северна Америка. Всичко това е напълно правилно. И силно противоречи на Декларацията. То е възпитаният начин богатите да кажат на бедните това: "Тази ограда между нашите имения и вашата миризлива тълпа е и за ваше добро. Ние сме богати, защото сме умни и оправни. Вие сте бедни, защото сте глупави, мързеливи и крадливи. Питате защо е и за ваше добро ли? Защото, ако налазите оградата, то имаме кучета, имаме наемници, имаме ракети и бомби. Ще берете ядове."

Нещата, които се намират между благородството и цинизма, се наричат реалност. Между тях, в неочаквана угода на циничната горна теза, е например текст от новопреведената книга на нобеловия лаурает В. С. Найпол "Завой край реката". Найпол добре описва ситуация в страна от Третия свят, няма значение коя: "Днес в Африка не се предприемат такива пътувания - от източния бряг право към вътрешността. По пътя има твърде много места, които са недостъпни или прекалено кървави. А дори по онова време, когато пътищата бяха повече или по-малко отворени, пътуването ми отне цяла седмица. Не само заради пясъчните навеи, калта и тесните, лъкатушни и надупчени пътища в планината, а и заради всичко случващо се по граничните постове, заради цялото дърлене в горите пред дървени колиби, над които се вееха странни знамена. Налагаше се да убеждавам мъже с оръжие да пропускат мен и пежото ми, а после отново се озовавах насред безкрайната дива пустош. И пак трябваше да увещавам някого още по-настойчиво, да се разделя с още няколко банкноти и да раздам още няколко консерви с храна, за да измъкна и себе си, и пежото от местата, в които бях увещавал да ни допуснат."

А ние? Ние сме (вече) от тези, които са за правов ред и хуманизъм. Без да си даваме сметка, че в това приказване приличаме и на просветени древни гърци, които се борят за демокрация,



ама не се сещат, че имат роби



Или се сещат, само че тя, демокрацията, както и богатството, никога не стигат за всички. А за черната работа си трябват ръце.

От тази гледна точка насмалко да се туря на страната на политическите неприятели на днешната демографска криза у нас. Те й противопоставят демографския разцвет по Татово време. Насмалко, защото се сетих, че тогава имаше изходни визи. Който драснеше без разрешение, го наричаха: "избягал на Запад". Та си припомних тази тъпа квалификация, и не се присъединявам. Бяга се от лоши родители, от лагер, от лудница, от затвор. "Да избягаш от родината" звучи като дефект на родината, не на беглеца. Друг е въпросът, че за дефектите в една родина имат вина всички, вкл. беглецът. По-голяма или по-малка.

Но то е част от противоречията, с които почнах. Засега неразрешими.