Че Симеон Сакскобургготски ще направи промени в кабинета и парламентарната група, се знаеше отдавна. Толкова отдавна, че вече почти няма значение какви точно рокади е предвидил премиерът. Те са безвъзвратно закъснели. Даже самите депутати и министри се бяха успокоили и оставили на течението в спокойно санаториално очакване на края на мандата си. Те знаеха, че грешките им не се наказват, защото Симеон Сакскобургготски е безкрайно муден и нерешителен. Така промените, обявени на 744-ия ден от властта, губят ефекта, който можеха да постигнат, ако бяха направени преди година. Подозрително егоцентричният тон в речта на премиера говори, че и той не очаква голямо раздвижване в управлението. Целта на публичното обезглавяване е да се погрижи единствено за собственото си добро име. Тогава къде, по дяволите, отиде прословутата саможертва?

Пламен Панайотов, каза царят, ще бъде сменен. Панайотщината обаче е трайна тенденция в НДСВ. Така както и Стоян Ганев направи каквото можа, преди да бъде отстранен от управлението. Когато той си отиде, остави зад гърба си Панайотов. Когато Панайотов си отиде, след него ще останат панайотките.

По този начин прословутото търпение, аристократичният маниер на Сакскобургготски да слуша, но да не се вслушва в съветите и критиките се превръща в огромен недостатък на властта му.

Забавеният каданс на царската реалност най-сетне докара в кадър необходимостта от смени на ключови фигури.



Но нуждата вече е презряла



Алтернативните личности са се организирали във вътрешнопартийна опозиция, която няма да се качи на влака 2 спирки преди депото. Значи за мястото на Панайотов лидерът ще посочи някой на пръв поглед компромисен човек, който няма да промени стила на работа, няма да намери шеф на БНБ, няма да върне отказалите се от НДСВ депутати, нито ще успокои страстите между панайотките и нововремците. Една лека козметична операцийка няма да мотивира ендесевейците, които от доста време не виждат смисъл в общото си съществуване. Единственият плюс ще бъде, че следващият председател няма да се нарича Пламен Панайотов.

Подобно е състоянието на правителството. Колкото и министри да смени Сакскобургготски сега, стореното - сторено. Големите приватизационни сделки останаха несключени, хората завинаги повярваха, че кабинетът иска да ги умори със здравната реформа, името на Люлина ще остане дълбоко вкопано в съзнанието на културните дейци, а едно цяло поколение деца се научи как се съди министър на образованието.

Всъщност към този момент въобще не е известно кого с кого и кога възнамерява премиерът да смени. Сега неясно колко време членовете на правителството ще се гърчат в съмнения и интриги, докато Симеон измисли какво да прави. Тази поза в никакъв случай не е отговор на обществените очаквания за нова политика.

Щом като резкият ход на премиера не цели оздравяване на управленския климат, то каква е истинската му цел? По-скоро интимна.

"Не ще толерирам", "не е оправдал моето доверие", "аз поех тази отговорност", "аз съм дал доказателства", "безкористно изпълнение на нелеката ми функция", "негатив пряко върху личността ми". С такива фрази беше изпъстрена речта му на Банкенските ливади оня ден. Център на нейното внимание беше самият автор,



който се оплакваше, че интериорът не му подхожда



Този тон не е съвсем нов, но става все по-арогантен. За трети път премиерът хока в подобни слова своите депутати и министри на партийни форуми. Всичко щеше да е в реда на нещата, ако Сакскобургготски не нареждаше лично след всеки удар, който нанасяше на съпартийците си, думите му да станат достояние на широката аудитория. С което унижението се превръща в публичен морален линч, а тази перспектива не може да вдъхнови нито един партиец на света.

В този стил на поведение няма модерна политическа логика. Партийният лидер по дефиниция е само временно избран организатор и представител, той не е съдник от височайша инстанция.

Единственият резултат от подобни речи е гласоподавателят да разбере, че царят е невинен, измамен, подведен. В хода е заложено следното уравнение: личният рейтинг на Сакскобургготски да се откъсне като функция на цялото управление и на общия рейтинг на НДСВ и да се опита да се върне в границите си от 2001 г. Така премиерът навярно ще спаси политическото си име, дори с цената на цялата партия. Това е ход на човек, който иска еднолично властта, защото никой не е достоен да я дели с него.