Колко е хубаво да имаш свободно време. Особено ако е и работно. Отварям сутрин библиотеката и целият ден е мой. Почти никой не идва. Толкова безработни, а никой няма време. За четене.

Колко е лошо да имаш свободно време. Минутите и мислите ти текат бавно, сякаш да го запълнят. Чета. Стайнбек. Единственото, което отличава хората от Другите и Другото, е правото на избор - възможността (или невъзможността) да вземат решения и да носят отговорност за последствията от тях. Замислям се за моето право на избор. Имах ли го? Използвах ли го? Успях ли да стана това, което исках? Ако щастието се измерва с това, колко близо сме до мечтите си, щастлива ли съм?

Спомням си детството, което нямах. Ставането - не в ранни зори, а в късни нощи. Тежката миризма на тютюна те задушава, ръцете ти лепнат от катрана му, очите ти парят. Не можеш да дишаш - и докато го береш в студената нощ, и докато го нижиш в горещия ден. И тогава дните бяха неподвижно дълги - като огромните игли, на които слагаш всяко листо като пронизана минута, която си успял да преживееш. Бяхме много деца, турчета, българчета и циганчета, на различни групи, нижещи несбъднатите си желания. И досега не мога да пуша и да украсявам елха с гирлянди - напомнят ми за откраднатите от тютюна неща. Зарадвах се, когато баща ми ме записа в прогимназията в Хасково. Тогава за пръв път усетих, че съм различна по присвитите устни на учителите, които казваха: "Браво, Нерие!" и ми пишеха четворки, гледайки със зле прикрито учудване домашно изплетената ми жилетка и дългите до кръста плитки. Само учителката ми по български не се умори до повтаря: "Ти можеш! Не се отказвай!" Трудно ми е да призная, но се зарадвах малко, когато ме преименуваха от Нерие на Нели. Сама си избрах новото име и го приех като балната премяна на Пепеляшка - нещо, с което мога да вляза през парадния вход в света, към който исках да принадлежа Литературният ми български (толкова много прочетени книги!), привлекателният ми външен вид и новото ми име ми даваха право на избор: да бъда такава, каквато искам. Приеха ме за студентка (на общо основание, не от бройките за малцинствата), бях уверена и спокойна. Успях да преодолея това, което години наред ме спъваше - натрупаното с векове предубеждение и подценяване в преобладаващо българското пространство.

Всичко беше прекалено хубаво, за да продължи дълго. Започнаха Големите неща. Голямата екскурзия. Повечето ми роднини тръгнаха с големи денкове и големи надежди. Баща ми смяташе, че Родината е нещо, което не можеш да избираш - просто това е мястото, където си се родил. Той реши да остане и си плати - развилнялата се тълпа го смаза по време на митинг. Майка ми скъса стария паспорт с хубавата снимка и име и тържествуваща ми връчи новия. От снимката ме гледаше друга Аз - разтревожена и страхуваща се от бъдещето. Върнах си нещо - името, но загубих други неща. Надеждата си, че ще мога да бъда това, което искам. Пак ми казваха какво да правя. Е, бяха други , но също толкова настойчиви и неотстъпчиви. Майка ми наряза красивата копринена рокля (единствената, която си купих след студентската бригада) и ми уши шалвари, с които трябваше да ходя на работа. Приятелите ми от Университета ме забравиха, а нови не се появиха - библиотеката е самотно място. Два пъти дневно от високоговорителя на джамията протяжната молитва на ходжата ми напомня коя съм, а аз крия лицето във възглавницата си, защото вярвам, че общуването с Оня горе е нещо лично, за което знаеш само Ти и Той. Тогава шепна и молитвата си за спасение от Невежеството и Бедността. Някой ги поръси небрежно над тази красива земя, а сетне политиканстващи аматьори продължиха грижливо да ги отглеждат, защото само така могат да властват. Не знам кой или какво може да ни помогне. Няма да стане само с лозунги - дори добре измислени като "Заедно за България". Ние сме вече заедно В България, срамно сродени от всякаква бедност. Всички - българи, турци, цигани - сме в един кюп: грешни, отчаяни, безсмислени. Ще можем ли като барон Мюнхаузен да се самоизмъкнем от блатото, в което са ни натикали? Искаме толкова малко. Да напълним празните си стомаси и души. Да събудим желанието си не за избори, а за избор. За да можем да бъдем такива, каквито искаме. Просто ... хора.

---

* Нерие е родена в Хасково преди 39 години. Завършила е гимназия в родния си град. Учила е в Пловдивския университет. Не е напускала родната си България. От 20 години работи в читалище - отговаря за библиотеката и вечерните видеопрожекции. Нерие помоли да не съобщаваме други нейни имена.

--