Някога обичайната линия, която е следвал всеки роден в това намиращо се нейде между Ардино и Джебел източнородопско селце, е започвала от бащиния дом и е завършвала в едно от трите гробища, образуващи триъгълна муска, която пазела предците ми от уроките на урбанизацията и се грижела отрудените селяни, дори и тръгвайки към отвъдното, да остават завинаги наблизо.

Но след изселническата вълна, започнала през лятото на 1989 г. и продължаваща, макар и със забавени темпове, и досега, в районите с компактно турско население в Югоизточните Родопи тази линия не само че загуби обичайността си, ами и прекъсна: миналата пролет и последното семейство, опитващо се да живее в едно от 11-те махали на село Мак, се премести в близкия град Джебел.

А преди столетия, когато върху останки от (вероятно) генуезко селище тук се заселили първи няколко турски семейства, мястото било наречено с арабското Макбул, трансформирало се с времето в Мъкмъл, което на български ще рече "приет добре, харесван". Харесването явно е било взаимно и предвид вълшебната идилия тъдява - и напълно разбираемо. Какво тогава накара хората, които донеотдавна, рискувайки добрите си междусъседски отношения, са се борели за всяка педя трудно обработваема земя, да повторят стореното от предците им и да поемат по обратния път към Анадола? Отговорът би бил от някакво значение единствено ако е придружен не със статистически данни за икономическия и намиращия се в пропорционална зависимост от него демографски срив на региона, а с пакет от мерки за преодоляването на негативния ефект от дългогодишното политическо безразличие по проблемите на физическото оцеляване на местното население. Да не говорим (тоест много-много да говорим и сегиз-тогиз и нещичко да правим) за духовното.

Джамията в Мак

За възрастта на джамията може да се съди по думите на Хабибе Емин, жителка на селото и моя прабаба по бащина линия, която на 99-годишна възраст твърдеше, че никой от по-възрастните й роднини - а именно те са поддържали тази джамия - не помнел кога е построена. Това между другото отчасти се доказва и от древността на гробищата край с. Мак, а не на последно място и от датирания от средата на ХVI век ръкопис на Корана, който открих в джамията през август 1994 г.

Свещената книга бе в насипно състояние заедно с други три старопечатни копия на Корана, полузатрупани от иманяри, копали в пръстения под. Още тогава храмът бе започнал да се руши. За последен път постройката е реставрирана през 1943 г. Надписите в нея - стенописи и такива в рамки - са възстановени или новонаписани именно при тази реставрация от - не без гордост споменавам името на дядо си - Шакир Мехмет, син на Хабибе Емин.

Всеки път когато ходя в Мак, пристъпвам по посока на джамията със свити очи и сърце - дали пробойната върху едната от стените е успяла да потопи сградата при някой от поройните дъждове? С водата тя може би се справя, но на отлива на вярващите и прилива на иманярите едва ли може дълго да противостои. Това в пълна сила се отнася и за



гробищата в Мак,



защото тук отдавна никой не умира.

Наред с османските надгробия донеотдавна там е имало саркофази, останали от времето на генуезците, които всъщност са напуснали местността далеч преди да се появят първите мъкмъллии - колония от десетина-петнайсет души, привлечени в силно обезлюдения тогава район на Източните Родопи от данъчните облекчения, с които османското управление поощрявало преселниците от Мала Азия.

Повечето оцелели епитафии са отпреди две столетия:

"Целта на посещението е молитва за покойника,

днес тя е за мене, утре пък - за теб.

Абдуллах, син на Яхия Знаменосеца

1203 година (от преселението на Пророка)"



"Този свят е преходен,

но името ми върху камъка е вечно.

Благопочившият Мехмет, син на Али,

1253 година"



Някои от тукашните текстове са били използвани като клишета и освен че са повторени многократно в гробищата на околните села, могат да се срещнат даже в Истанбул, откъдето явно са били пренесени. Истанбул, където след столетия, без да питат, но и без да бъдат питани, попаднаха принудените да напуснат очертаните от гробищата граници на Мак. Те вероятно няма да се издължат с телата си на тях, но духом ще се връщат в Мак, за да се молят пак и пак за домовете си, джамията и хилядите мъкмълии, оставени да пазят селото.



----------

* Авторът е роден през 1973 г. в Смолян. Следвал е арабистика и турски език и литература в СУ "Св. Кл. Охридски". В момента е докторант в Истанбулския университет. От 1991 г. печата поезия, проза и преводи в българската и турската периодика. Автор е на стихосбирката "Повод за небе", превел е на български от арабски и турски редица класици, а последното му дело е превод на "Житие и страдание на грешния Софроний" на турски език.