Между страниците на стар бележник открих зъбатата усмивка на никарагуанеца Фелипе. Тънки коцкарски мустачки правят мъжките усмивки по онези места двусмислени и някак хищни. На друга от снимките Фелипе държеше чаша и сочеше към бяла постройка с тъмни прозорци. Гримасата му и там бе сочна и победоносна. Няколко минути преди това бях утешавал Фелипе заради номерата на проклетата му тъща. Зетьовете от всички континенти са братя и за да го поразведря, взех да му обяснявам къде българската тъща държи българския зет - между фикуса и прозореца, за да не духа на фикуса. Плоският виц затрудни Фелипе и още докато се борехме с превода, той почна да изтрезнява. Първо - в онези ширини никой не разбира какво точно може да духа от прозореца. И второ - фикусът.
Фикусът го мъчи, мъчи и накрая той си взе чашата и ме помъкна навън. Първият фикус, при който ме заведе, бе с големината на стар клонест дъб или орех и под него белееше поликлиниката от снимката. Показа ми и други фикуси в околността, някои още по-големи. На един от тях висеше хамак и преводачката Норма Лопес веднага се настани в него - снимахме я за потомството.
На фикуса там също му викат фикус - разбираха ме и без превод. Но никога не ми повярваха, че по къщите ни фикусите растат в саксии и в качета, че също тъй нелепи виреят кактуси, а и палми. Прочее - и кактусите там стигат до комина, ако забравим, че къщите им изобщо нямат комини. За палмите e излишно да говорим.
Сега си спомням и зокумите в Индия
- надхвърляха четири-пет метра, и нямаше да ги забележа даже, че са и, ако двама черньовци не бяха паркирали автомобилен кран да ги кастрят, понеже пречат на телефонните жици. Листа и цветове се посипаха върху мен и разпознах в тези дървета "цветето" на баба ми Яна, дето никой друг в Беглеж не успяваше да завъди.
Какво им бе станало на тези растения по широкия свят, та растяха като невидели и се възвисяваха над къщи и човеци? Какво превръщаше нашите стайни галеничета, дето се бояха от течение и съхнеха при всяка пропусната поливка в мощни, дълголетни, пълноправни граждани на природата?
Всъщност всичко е точно наопаки. Не нашите капризни, изнежени фикуси и зокуми бяха намерили в онези земи силата си и свободата. Вярното е, че тъкмо там те са истински, в естествен ръст, съвсем на мястото си. А тук са смалени, приспособени, неузнаваеми. Защото там са топлите страни и точно там въздухът и слънцето са предостатъчно за всяко живо същество. Тук ги поддържа само суетата ни да ги притежаваме почти насила, навикът ни да ги поливаме и някак преувеличената ни, отдавна рутинирана любов. В какво се превръщат внушителните, волни, формиращи пейзажа видове, можем да се убедим почти във всяка българска гостна. А ако говорим за фикуса, под който белееше грубата, олющена поликлиника - тук почти във всяка поликлиника ще откриете в някой ъгъл да събира прах поне един занемарен, нещастен фикус.
И все пак: защо днес пак ме човърка и обърква всичко това, дали си нямам някаква причина да се връщам към въпроса и дали този въпрос е най-важният сега, когато дружно и без роптание за пореден път избрахме светлото бъдеще?
Сигурно не е от това, че вековните, могъщите, клонестите и вечнозелените идеи на демокрацията
тук се гушат хилави
Едва ли е и от това, че жилавото, устойчиво, и навсякъде по света отрупано с плодове дърво на свободната човешка инициатива тук за пореден път - едва покарало - изсъхва.
Нито от това, че пресадените от модерния свят партии, идеи и програми тук веднага се смаляват, израждат се, линеят, дори с различен цвят цъфтят.
И в никакъв случай заради това, че институции и власти, които другаде са яки, респектиращи, стабилни, които другаде са дълбоко вкоренени, а короните им приютяват и закрилят, тук веднага се напъхват в качета и саксии - не толкова понеже служат за украса, колкото заради удобството да ги отместват, когато някой намери, че му пречат. (Или да ги поставят до прозореца - не толкова, за да не духа, колкото да не се вижда отвън какво се разиграва вътре.)
Даже не и заради подлото съмнение, че всичко това в края на краищата може да е просто и по причина на климата. И буквално. И преносно!
Не, не е заради всичко това, господа-другари, бойци на революционния оптимизъм и на мичуринската идея, че в ботаниката и в политиката всичко е постижимо.
А заради простата необходимост (след всичко сторено дотук) всеки път, когато ще пренасяме фикус отнякъде, да се запитваме: знаем ли изобщо що е фикус и има ли за него почва у нас?
И ако почвата отсъства, да помислим първо за нея...
02 Септември 2005
Сега ще видя Перко? Той го бива за писател, ама за идеолог е гола вода и мокра плява.