Ето как може да се преразкаже дебатът около донорството на органи, протекъл тази седмица. По комунистическо време човекът беше собственост на държавата, тя се разпореждаше свободно с тялото му след смъртта му (опит за самоубийство в казармата се мислеше като престъпление).

Европейският съюз натиска да въведем такъв социален ред, в който всеки е собственост сам на себе си, откъдето донорството да е възможно само с лично съгласие. България спира на компромисния вариант: ако човекът не се е сетил приживе да вземе решение по отношение на по-нататъшната съдба на телесната си субстанция, това могат да направят роднините му. Между държавата и индивида, родaта.

Техническите проблеми, които подобно правно положение решава, са очевидни. Огромното мнозинство български граждани нямат възглед по въпроса. Ако изобщо някой изявява воля, тя засега е 3000 и нещо:0 в полза на отказа от донорство. И за да не се превърне в катастрофа за здравеопазването, исканият от Европа преход от мълчаливото съгласие (взимат органите, ако нищо не съм казал) към мълчаливото несъгласие (не ги взимат, ако не нищо съм казал), в играта влизат роднините. На тях ще може да се повлияе с морални доводи и сърцераздирателни картини на нуждаещи се от помощ други хора, подсилени може би от някои повече или по-малко материални форми на благодарност; от друга страна, присъствието им, предполага се, ще противостои на транснационалния пазар на органи, от който отмиращата българска държава едва ли може да ни брани.

Така че разбирам напълно компромиса и консенсуса около него.

От друга страна, помислете за



онова, което стои зад този дебат



Ако тази страна трябва да се приближи към развития свят, нейните граждани следва да са готови да дават нещо за общността. Утвърди се абсурдното убеждение, че капитализмът е хиперлиберална джунгла, в която всеки мисли за себе си. Ама е точно обратното. Егоизмът - племенен, семеен, етнически - се вихри в Третия свят, където повече или по-малко авторитарната държава трябва да го компенсира с административно налагане на солидарност.

При това егоизмът в случай с донорството на органи е доста фантазматичен, защото на практика човек се чувства щедър, без нищо да е дал - ще му се вземе нещо тогава, когато вече го няма. Дето се казва, нито православният синод, нито мюфтийството притесняват вярващите с някакви становища по въпроса. Проблемът е, от една страна, в принципното недоверие към всякакви институции (ще ми вземат нещо, без да проверят дали наистина съм умрял?), от друга - в гнусливото усещане, което предизвиква мисълта за това



твоят бъбрек да се окаже в тялото на съвършено непознат



човек. Как преодолява егоизма националната държава? От една страна, като ти гарантира някакъв набор граждански права, от друга - с възпитателни мерки.

Да кажем, всеки личен лекар почва да убеждава пациентите си да подпишат декларация за донорство; на стената на кабинета му плакат, от който Симеон Рилски те сочи с пръст: "Аз подписах, а ти?"

Но кой може да накара едноличните търговци лекари да вършат идеологическа работа? Или да разчитаме на също така частните медии? Дори едни журналисти да проявят благородство и да жертват някой и друг предвиден за сензации печатен сантиметър, незабавно други ще пуснат слухове за това, че

министри си преливат бебешка кръв.

В последна сметка и тук цивилизаторската мисия на Европа ще стане пародия: налагат ни да бъдем индивиди, отговорни за себе си, а ние се чешем зад ухото и се чудим дали не искат някак да ни минат.