Президентът Първанов върна на депутатите предизвикалия много спорове закон за трансплантациите. Едно от възраженията на държавния глава е, че новият закон ще блокира и без това едва кретащата трансплантология у нас. Освен това Първанов обяви, че ще стане донор независимо дали депутатите автоматично ще прегласуват текстовете, или ще ги поправят.

На пръв поглед жестът е похвален и благороден. Въпросът е обаче дали един закон и личният пример на президента биха променили нещо.

Според върнатия закон човек може да стане донор, ако изрично посочи това в здравната си книжка. Той може да декларира и обратното - че не иска тялото му да бъде раздавано след смъртта. Има и трети вариант - ако волята на починалия не е изрично посочена, да се иска мнението на роднините му. Президентът смята, че в закона трябва да се дава възможност само за изрично несъгласие. Липсата му прави човека потенциален донор. Такова е и мнението на лекарите, специалисти в тази област.



Проблемът е чисто психологически



Малко са хората, които се замислят какво става с тялото им, след като починат, а искането на изрично съгласие за донорство ги кара да разсъждават точно в тази посока. Логично е, след като няма изрично съгласие, роднините да откажат да дадат органите, независимо че така може да бъде спасен нечий живот. Ако обаче законът иска само изрично несъгласие за донорство, потенциалните дарители стават повече, а и за близките е по-лесно да направят избор.

Но дори и парламентът да се вслуша в искането на Първанов, едва ли трансплантациите ще тръгнат. Защото ще се запази статуквото на сега действащия закон, който дава право точно на изрично несъгласие. При липса на такова се питат близките. А 80% от роднините на такива потенциални донори отказват да дадат органите им. Затова според националния координатор по донорство проф. Милан Миланов у нас през 2002 г. на 1 млн. население е имало 0.26 донора. А в Европа на същия брой население донорите са 20.

Значи проблемът за регламента, по който се даряват органи, е вторичен. Законът е важен, дотолкова доколкото трябва да осигури



най-краткия и достъпен път за деклариране на желание



за донорство. Той няма как да убеди един човек или близките му да дарят органите.

Основният проблем е в нагласата на хората. Според специалистите близките на потенциалните донори отказват да дадат органите им по 3 причини - за да не се нарушава целостта на тялото; от страх за евентуална търговия с тези органи; от невежество. Затова и президентът дава личен пример. Това обаче не е достатъчно. Нужна е добре замислена и финансово подплътена правителствена кампания. Ако някой наистина иска у нас да има работеща трансплантология, трябва поне да си направи труда да убеди и последния гражданин с основно образование, че когато човек е в мозъчна смърт, той е вече напълно мъртъв - въпреки че сърцето му бие, няма никаква надежда да възкръсне. И че само от човек в мозъчна смърт могат да се вземат органи.

Но по-трудно хората да повярват, че



търговия с органи е невъзможна,



че вземането и присаждането е абсолютно прозрачно и няма злоупотреби. Защото те отдавна са изгубили доверие в системата. Те не вярват на здравеопазване, което им иска пари на всяка крачка - за уж безплатни лекарства, прегледи, изследвания, лечение. Те няма как да повярват в безкористността на хора, които публично се наричат "бяла мафия".

Ето един пример. Допреди 10-12 години у нас нямаше проблеми с кръводарителството. Сега кръв няма понякога дори и за спешни операции. Кръвта, както и органите, се дарява безвъзмездно и се осигурява безвъзмездно. Търговията и износът в чужбина са забранени. 31% от хората обаче смятат, че ако дарят кръв, тя ще се продаде зад граница. Скептицизмът се подхранва и от факта, че на когото му се наложи да търси кръв за близък, плаща скъпо и прескъпо на циганите, чакащи клиенти пред центровете по трансфузионна хематология.