|
| Христофор Караджов |
Това беше най-кратката и ясна дефиниция, която получих от читател(ка), след като миналата седмица попитах що е то добър журналист. Благодаря!
Имаше още няколко добри попадения, но и много послания, които не си заслужаваха четенето. Общо-взето, това, което научих от тази моя социално-медийна акция, беше очаквано - далеч по-лесно е да критикуваш (с основание или без), отколкото да създаваш нещо и да го предлагаш за публично обозрение. Това е урок за всички измежду нас, които дялкаме публично треските на политици и други обществени деятели, но всъщност не сме обременени от нуждата да вземаме управленски решения. Въпреки лекотата, с която всеки днес може да издигне гласа си в киберпространството (анонимно или не), създаването на качествено съдържание за обща употреба не е по-лесно отпреди, а реалното управление на хора и координирането на разнопосочни интереси е още по-трудно.
Не че не трябва да бъдем критични към властимащите или към авторите в медиите. Напротив! Длъжни сме да държим отговорни онези, които ни управляват, осигуряват с важни стоки и услуги, или вземат решения, които ни засягат по някакъв начин. Дори и хората, които ни забавляват или ни предават творческата си енергия са в тази категория. Ами и спортистите, бих добавил. Щом някой се е престрашил да излезе пред хората по един или друг начин - като кандидат на избори, партиен деятел, бизнесмен, обществен активист, автор, изпълнител, състезател - нека си носи кръста, ако ми простите тясно религиозния израз. Както се казва на английски, тези хора са fair game за критика.
Медийното право в САЩ,
например, разграничава т.нар. обществени лица (public figures) от частните. Първите имат доста по-трудна задача, ако искат да съдят някого за обида. Затова губернаторът на Южна Каролина не може да се сърди, че сравнително лишените от въображение любовни писма, които разменя с аржентинската си любовница (журналистка, впрочем), сега са достояние на всички с интернет връзка и достатъчно свободно време.
Тези мисли ми дойдоха наум, когато четях описания за това, колко нещастен човек е бил Майкъл Джексън преди фаталния петък миналата седмица, размесени с призиви да бъде оставен на мира след смъртта си. За съжаление, едното е свързано с другото - никой не може да стане знаменитост днес, в един или друг план, без животът му (й) да бъде разнищван от всички безделници. Това е част от играта. Fair game.
Исках обаче да кажа две думи за това, колко е важно да бъдеш оригинален, ако искаш целенасочено да привлечеш и задържиш интереса на някоя група в съвременното общество, което е бомбардирано с толкова многопосочни и разсейващи съобщения.
"Както казваше моят приятел Франк Л-л-лойд Райт"... добре, никой никога няма да бъда смешен с този лаф колкото комедийния талант, който бе едно от малкото качествени развлечения по време на соца... та, моят приятел Йордан Жечев, рекламистът, ми припомни във вторник на един семинар за медиите и рекламата колко по-важно е да имаш въображение, отколкото просто да хвърляш пари в този бизнес.
Той даде пример с
промоцията на последния албум на групата Oasis
Понеже рекламните бюджети са свити навсякъде по света, традиционните модели за кампании сега трябва да се преосмислят. Рекламната агенция "Би Би Ейч" (http://www.bartleboglehegarty.com/) излезе с идеята групата да репетира с двайсетина музиканти четири песни от новия си албум. Изпълнителите след това тръгват из Ню Йорк и свирят новите композиции по улицата и в метрото, всеки в своя версия. Т.е. разпространението е обратно на стандарта, според който песните на популярните групи първо излизат по магазините, а после ги чуваш и по улиците.
Много хора спират, слушат, харесват музиката, и вероятно ще си купят албума - не ви ли се е случвало да чуете някоя песен и да вземете цял диск заради нея? Това е само в Ню Йорк, ще кажете. Да, обаче, в ерата на вседостъпните мобилни телефони с камери хич не мина много време преди клиповете от уличните импровизации да плъзнат из YouTube. Там вече публиката се измерва в милиони. Това вече създаде световен интерес и продажбите удариха рекордите на британската група. Потърсете филмчето Dig Out Your Soul In The Streets в YouTube, ако искате да видите подробности и чуете малко от музиката на Oasis.
Идеята беше гениално проста и ефективна срещу жълти центове в сравнение с традиционните кампании, затова ми хареса много. Тази акция току-що взе една от големите награди на рекламния фестивал в Кан (http://www.canneslions.com/). Президентската кампанията на Барак Обама също получи отличие. Според журито тя е показала идеи и решения, които са били "провокативни, обръщащи представите и водещи в нова посока". Амин това да важи и за управлението на президента Обама... засега гледам и чакам, макар и не безкритично.
Друга творческа хрумка, отличена в Кан, беше
кампанията на опозиционния вестник
Zimbabwean в Хараре, която използва напълно обезценените от инфлацията местни банкноти, за да облепи билбордове из града (нещо като прословутите тапети от марки във Ваймарската република). Зимбамве държи рекорда по най-много нули изписани на банкнота със зашеметяващите 100 000 000 000 000 долара.
Да се върна на темата. За мен най-голямата медийна провокация на последните години е именно възможността всеки да отвърне моментално на (почти) всеки материал и мнението му да стои на показ. Преди пишехме във вестниците, получавахме читателски писма, и какво от това? Оборете ме, ако не съм прав, но наличието на незабавна реакция кара авторите да бъдат по-прецизни фактологически с това, което пускат от свое име, а? Или пък авторите започват да играят по свирката на онези силно гласовити онлайн коментатори, които изразяват мнението си (анонимно), докато по-голямата част от публиката си трае?
Май ми стана навик да задавам въпроси към читателите. Надявам се, и те да свикват с тази двустранна връзка и да се отнасят към нея сериозно.
А Майкъл Джексън беше новатор. Когато спря да твори и животът му стана медиен шаблон, не му оставаше нищо друго, освен да умре.
Лека му пръст.
Той живя от-до, както казваше Тодор Колев в "Опасен чар". Припомнете си защо.
__________________________________________________________________
Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu
