Не спира напоследък натрупването на все нови и нови данни за българските държави в края на ХIV в. Макар в тях да липсва оная категоричност, която би ни се искало да открием, и макар те да са все косвени, изглежда наближава времето, в което това натрупване ще даде достатъчно възможности за решителна промяна във възгледите ни за политическата история в късното българско средновековие. И не сме далеч от момента, в който историците ще могат да продължат чак до края на първата четвърт на ХV в. съществуването, макар и със сигурност полунезависимо, на средновековната българска държава.
Всички нови сведения показват, че е напълно възможно Константин Срацимир, синът на цар Иван Срацимир, да е продължил след смъртта на баща си не само да носи скиптъра на българските царе формално като изгнаник, но да е разполагал с реална власт в труднодостъпните райони на Западна Стара планина, в поречията на Тимок и Искър.
Но не може да се твърди, че нови писмени извори, по-категорични от съществуващите, скоро ще могат да допълнят доказателствата в тази посока.
Археологическото проучване на късното средновековие в целия този край обаче може да даде търсените сведения. Много е трудно да се определи дали Видин е столицата на България - на търсеното продължение на Второто българско царство през първата четвърт на ХV в., поради недостатъчните археологически данни за града по това време - археологическото проучване на един жив град е съпроводено с неимоверни трудности. Дори да трябва резиденцията на цар Константин Срацимир, съществувала до окончателното му и сигурно емигриране в двора на сръбския владетел Стефан Лазаревич през 1422 г., да се търси в някои от труднодостъпните замъци в поречието на Тимок и Искър, това едва ли ще промени съществено търсената историческа картина. Видинското царство, с или без Видин, изглежда съществува и през ХV в. Остава това да се докаже археологически.

* * *

Във всички случаи може би вече е време политическите и военните усилия за съхраняване на българската средновековна държава да бъдат разглеждани именно като усилия за съхраняване, а не за възстановяване на българската държавност.
Поредица от злощастни събития маркират пътя на България през последното десетилетие на ХIV в. На 17 юли 1393 г. пада Търновград, Търновското царство престава да съществува - Иван- Шишмановите владения се ограничават вече само до силната дунавска крепост Никопол и околните земи. Ако съдим по няколко новооткрити сведения, Иван Шишман се подписва в писмата си (откритие и разчитане на Кл. Иванова) вече само като "господин", сиреч "господар". Така, както намираме да се подписва например в грамотите си велбъждският владетел Костадин Деянов. Вероятно в близко бъдеще предстои да се проучи и разтълкува подробно поведението и статута на Иван Шишман между 1393 и 1395 г.
Добруджанското деспотство към същата година изглежда също не съществува, а главните му градове Калиакра и Варна вече са превзети.
Наистина, цар Иван Срацимир продължава, макар трудно и несигурно, като унгарски или турски васал, да владее последната независима българска земя - Видинското царство, но след битката при Ровине (17 май 1395 г.) политическата и военната обстановка на север от Стара планина рязко се влошават. Несъмнено е показателно, че като турски васали при Ровине загиват прилепският крал Марко и велбъждският владетел Костадин Деянов. След битката цялата земя между Стара планина и п-в Атика (през 1394 г. Евренос бег завзема и Тесалия) вече е сигурно турско владение.
Вероятно точно сега католическият Запад за първи път усеща страха от османската опасност. Унгарският крал и германски император Сигизмунд (1387-1437) получава поръчение за организирането на поход. Учудващо бързо - още в края на май 1396 г., 60 000 войска потегля по левия бряг на Дунав на изток. В похода на Сигизмунд не участват български отряди - половината му войска е от унгарци, 10 000 французи, 2000 немски рицари, 1000 английски, също толкова власи, начело с войводата Мирчо Стари. Бройката се допълва от полски и родоски рицари, австрийци, ломбардци, хървати и босненци. Генуа и Венеция участвали с 44 галери.
Целите на похода нямат нищо общо с възстановяване на независимостта на някоя от българските държави. Точно обратното - цар Иван Срацимир побързал да отвори вратите на Видин, понеже войската на Сигизмунд се приготвяла за атака на града. По думите на маршал Бусико, потвърдени и от свидетелствата на рицаря Шилтбергер, "Той (цар Иван Срацимир) дойде и предаде и себе си, и града (Видин), и цялата своя страна на краля на Унгария..."
Точно такива завоевателни планове при успех на похода има Сигизмунд и за земите на Търновското царство. Ако поставим този поход в светлината на отношенията на унгарските владетели с Видинското царство, и дори само ако разгледаме Унгарската илюстрована летопис, където се намира триумфалната рисунката "Разоряването на България" (№ 54), ще трябва да бъдат изоставени всякакви опити за представянето на похода от пролетта и лятото на 1396 г. като освободителен.
Рицарят Шилтбергер твърди, че битката при Никопол (25 септември 1396 г.), която започва с успех за католическата войска, е спечелена от султан Баязид I с цената на 60 000 убити и след решителната намеса на сръбските отряди, които изпълнявали съвестно васалните си задължения.
Характер на завладяване, а не на някакво освобождаване, носят и следващите опити за нахлувания в българските земи. През 1403-1404 г. войските на сръбския деспот Стефан, на босненския крал Остоя и на влашкия войвода Мирчо, както и българска войска, начело с цар Константин Срацимир, действали едновременно, за да придобият, всеки за себе си, прилични земи за териториално разширение.
През 1408 г. година маджарски и сръбски войски, с участието на малоброен български отряд и начело с цар Константин Срацимир и търновския престолонаследник Фружин Асен, се озовават в поречието на р. Морава. Там, по думите на Константин Костенечки, "българските градове се бяха отметнали (от турците)". Изглежда, че и в този случай двамата български владетели са ползвани единствено като лице на похода. Във всеки случай, доколкото самият цар Константин Срацимир разполага, изглежда, с реална власт в непристъпните части на Западна Стара планина, вече ще бъде все по-трудно военната акция от 1408 г. да бъде наричана "въстание на Константин и Фружин". По всичко личи, че е налице поредната българо-турска война с участието на сръбски и маджарски войски.
През следващите три десетилетия близки и далечни, независими и васални, балкански и европейски владетели се стараят да измъкнат възможно най-голяма полза за себе си от неволите на България. Въпреки няколкото похода, отбелязващи частични успехи, усилията на християнските владетели се ограничават предимно на полето на дипломацията.
От гледна точка на българската история и българските интереси все така незначителни са и събитията от 1443-1444 г., когато под предводителството на самонадеяния и с особени вкусове унгарски и полски крал Владислав III Ягело (1436-1444) са осъществени два големи кръстоносни похода в българските земи. През 1443 г. кръстоносците превземат Ниш, Пирот и София и се насочват на югоизток към Тракийската низина. Настъпилите студове обаче принуждават Владислав III да подпише мирен договор с Мурад II на 13 юли 1444 г. Само два месеца по-късно, в края на септември, кръстоносците отново преминават Дунав и се насочват към черноморския бряг. Въпреки превъзходството на християнската войска и след значителни първоначални успехи, кръстоносците претърпяват унизително поражение северозападно от Варна на 10 ноември 1444 г. Владислав и многобройната му пъстра свита намират смъртта си в боя.
Трябва наистина дебело да се подчертае, че дори при успех на тази двугодишна военна кампания никой и никога не е предвиждал възстановяване на правата на законните наследници на българския престол, въпреки масовото участие на българите в двете кампании на кръстоносния поход от 1443-1444 г. Това несъмнено е показателно, когато се оценява мястото на тези събития в българската история.