Днес пестеливостта е на мода. Едно след друго правителствата на европейските държави приемат програми за икономии, орязвайки социални плащания и други държавни разходи. С лозунгите за рационално и икономично стопанисване десноцентристките партии спечелиха изборите във Великобритания, Холандия, Чехия, Словакия. Убедителната ноемврийска победа на републиканците в междинните избори за американски Конгрес също е от тази серия.



Парадоксална е ситуацията в няколко държави



- Гърция, Испания и Португалия. Там с "изстискване и изтръскване" се занимават социалистически правителства, на които като че ли им отива да раздават щедро държавни средства на нуждаещите се. При това става ясно, че политиката на големи лишения невинаги води до политически загуби. На провелите се наскоро местни избори в Гърция подчертано убедителна победа спечелиха управляващите социалисти (ПАСОК).

С една дума, тенденцията е налице и причината също е ясна - икономическата криза. Тя вече навърши две години и развитите икономики се отърсват от нея с немалки усилия. Най-пресният пример е Ирландия, на която ЕС и МВФ трябваше да отпуснат 85 млрд. евро от стабилизационния фонд, за да предотвратят бюджетно-финансовия крах. Преди това Гърция си осигури още по-голяма кредитна линия - 110 млрд. евро.

Ситуацията се усложнява и от нееднозначното отношение на населението към обявеното от правителствата затягане на коланите. В Гърция мълчаливото мнозинство изглежда се е примирило с необходимостта от лишенията, но твърдо кресливото малцинство продължава стачките и демонстрациите.

В подобно положение се намира Франция, където решението на властите да се вдигне пенсионната възраст от 60 на 62 години бе посрещнато с бурни профсъюзни протести.

Не се зарадваха на задаващото се повишение на таксите и британските студенти, които буйстваха по този повод в центъра на Лондон. И дори спокойната Прага тази есен стана арена на 30-хилядна протестна демонстрация срещу плановете на новото правителство да намали заплатите на държавните служители, включително на полицаите и пожарникарите. По този начин населението на западните държави



се намира в малко шизофренично състояние



От една страна, в обществото има разбиране, че мерките за икономии са неизбежни, от друга - възниква инстинктивно отхвърляне на тези мерки. Причините за такива настроения са разбираеми. Западът, преди всичко Европа, се сблъска със ситуация, при която поколението на днешните 30-40-годишни граждани (да не говорим за младежта) може да се озове в по-лоша ситуация от родителите им: да работят повече, да почиват по-малко, да се пенсионират по-късно, пък и самите пенсии може да се окажат повече от скромни...

Това вече е шок, защото през последния половин век Европа бе свикнала с почти непрестанния ръст на благосъстоянието си. Пък и в САЩ последната криза преди сегашната бе чак в началото на 80-те години. Така икономическите трудности се допълват с психологическа криза, а това винаги е опасно.

Все по-силно става усещането за "изхвърляне от рая", за края на епохата на стабилността и на социалните гаранции. Като цяло причините за днешната криза са ясни, част от тях (поне в континентална Европа) се крият именно в щедрия модел на социалната държава, създаден през втората половина на ХХ века. Както отбелязва известният американски аналитик Фарийд Закария, десетилетия наред "на избирателите в Европа и Америка бяха обещавани и бяха давани все по-големи заплати, дотации, застраховки - всичко каквото може. Но на такъв живот му идва краят. Западните икономики вече не са толкова конкурентни и



отново трябва да се учат да създават богатство,



а това означава по-малко гаранции и дотации... Ако искаме по-нататъшно процъфтяване, ние ще трябва повече да работим, да даваме повече жертви. А също да се замислим какво може да правим най-добре, на кои сектори трябва да се наблегне, за да останем на върха на производствената верига".

Но някакво задълбочено и мащабно осмисляне на това, което се случва, засега не се вижда. А има над какво да се замислим. В борбата със сегашната криза правителствата от Европа и САЩ прилагат комбинация от мерки, взети от различни идеологически "сандъци". От една страна, се предлага съответстващо на каноните на либерализма съкращаване на бюджетния дефицит, намаляване на социалните придобивки, орязване на щатовете на държавните служители и прочие. От друга страна, в икономиката напълно по кейнсиански се наливат милиарди долари и евро, а във финансово-банковия сектор се извършва фактическа национализация на компаниите, оказали се на ръба на краха.

Изглежда, че засега борците с кризата се движат пипнешком, ръководейки се повече от тактически вместо от стратегически съображения. Обществото и икономиката през последните 15-20 години толкова са се променили, че тези изменения не са още достатъчно анализирани. Относително последователна стратегия за икономическо и социално развитие не е възникнала. Още повече, като се отчете рязко засилилата се взаимовръзка между развитите и развиващите се икономики (за това говори и водената в момента дискусия за "валутните войни"), такава стратегия трябва да бъде глобална, а това е почти непосилна задача. Всеки случай засега. Ниската резултатност на срещите на върха на Г-20 само потвърждава това.

Нищо чудно т. нар. златен милиард, а след него и останалият свят да стоят пред кардинална смяна на облика на глобалния капитализъм. Тази смяна е съпоставима със смяната от 30-те години под влиянието на Великата депресия, която сложи край на традиционния капитализъм чрез държавната ненамеса в частната инициатива.



Но промените едва ли ще бъдат толкова резки



както преди 80 години. Първо, сегашната криза все пак не е толкова жестока както през 1929-1933 г. Твърде много богатства успя да натрупа Западът по време на своите 50 "сити" години, твърде меки социални възглавници съумя да подложи на своите граждани. При такива условия "гроздовете на гнева", за които писа Джон Стайнбек по време на Великата депресия, узряват бавно. А и сред управляващите среди възниква усещането, че радикалните реформи току-виж бъдат избегнати.

Второ, до голяма степен причината е в самите управляващи среди. Не е тайна, че сериозните и болезнени преобразувания може успешно да се осъществяват само от правителство, което разполага със сериозен кредит на доверие сред гражданите. А в това отношение политическите елити в развитите страни имат проблеми. През 30-те години повечето американци вярваха на президента Франклин Рузвелт, през 50-те години повечето германци вярваха на Конрад Аденауер и Лудвиг Ерхард. Едва ли съвременните западни лидери се радват в страните си на подобно доверие. По-скоро е обратното - на повърхността на подредения политически живот избиват протестни настроения, изразени ту с появата на ултраконсервативното "Чаено парти" в САЩ, ту с изборния успех в Холандия на яркия популист ислямофоб Геерт Вилдерс...

В Европа ситуацията се усложнява от противоречията между националните правителства и наднационалните институции на ЕС, които вече имат немалко пълномощия, но все още не са постигнали достатъчна легитимност в очите на значителна част от европейците.



Ситуацията днес е все още далеч от истинската криза.



Това е предверие или ако щете, предчувствие за криза. И Русия съвсем не стои встрани: тя има подобни проблеми, само че те, изглежда, са изразени в далеч по-остра форма. За разлика от Запада демонтажът на социалната държава в Русия (СССР е бил такава държава при всичките му недостатъци) вече е станал, но не чрез реформи, а чрез деградация. За едностранчивостта на руската икономика, за непропорционално високия дял на суровинния износ в структурата на държавните приходи, за задълбочаващата се технологична изостаналост е дори неудобно да се пише, толкова изтъркани са станали тези теми. И дори високите рейтинги на управляващия тандем, на които могат силно да завиждат Обама, Саркози и Берлускони, не трябва да заблуждават. При потискане на реалната политическа конкуренция е много трудно да се преценява каква е истинската популярност на политиците и какво обществото наистина мисли за тях.

Не, това още не истинската криза. Но когато тя дойде, нашият свят от Сан Франциско до Хабаровск може да се окаже абсолютно неподготвен за нея.