|
Важно уточнение - тук не става въпрос за висенето в Интернет-клуб по цял ден и нощ с цел изтребване на огромно количество противници. Гледката на заспало върху клавиатурата дете на фона на кървав екран потриса и мен.
Проблемът, който ме интересува, е друг - усиленото поддържане в обществото на страховит мит за извънземно и неразбираемо виртуално поколение, нежелаещо да живее в реалността и бягащо от нея.
Намирам всичко това за твърде
противоречиво и далеч от истината
Да вземем например прословутия егоизъм на младите. Обществото хем се ужасява от него, хем заклеймява опитите на младите да общуват.
Признавам, и на мен ми липсва романтиката на хартиеното писмо, но естеството на носителя е вторичен въпрос. Колкото и безсмислено да им се струва на апологетите на Интернет-заплахата общуването из чатове, то все пак е общуване. И на мен ми се е случвало да попадам на безумни и безсмислени "разговори" - главно в общите стаи на големите чатове, но пък е имало и примери за обратното.
Иначе казано, проблемът е съдържателен - за какво се общува. Тук обикновено се предполага, че след като е виртуален и се случва между млади хора, разговорът автоматично изключва всякакви така наречени сериозни теми. Абсолютно невъзможно е 15-годишен виртуален събеседник да седне да говори за книги, да обсъжда отговорно лични проблеми и т. н. Тоест възможността за пълноценна (каквото и да значи това) комуникация предварително се изключва. Любопитството като основа за общуването се отхвърля по презумпция и се търсят други, негативни заместители за него - стремеж към виртуален ексхибиционизъм, към това да се правиш на интересен и т. н.
Зад подобни рамки прозира
лицемерно морализаторство,
опит да се обезправи тематично, лексикално и технологично цяло едно поколение от криворазбрана носталгия към липсващи ценности. Те не могат да говорят само за тези неща, за които ние предполагаме, че само говорят, и по този начин, по който предполагаме, че го правят. Дори и да се съгласим, че ценностите липсват, кучето е заровено другаде.
В гардероба на Интернет традиционно дрънчи и друг скелет - виртуалното общуване създава социална неадекватност. Според тази "теория" в Интернет можеш да си всякакъв и затова губиш представа какъв си реално. Дори се отказваш да съществуваш наистина. Това може да е вярно само за дълбоко и болестно комплексирани персони, за единици - не и за обществено укорявани като твърде егоистични и индивидуалистични тийнейджъри. Всъщност единствените случаи за упорито поддържана виртуална измислица, довела до реален социален дискомфорт, за които аз лично знам, не са свързани с млади хора.
И тук другите възможни обяснения за фикцията се изключват - например възможността й да служи като експеримент, като опит да сменяш гледни точки, да влизаш съзнателно в роли от любопитство. Аз лично съм си измисляла един-единствен път, защото ми беше интересна реакцията към предполагаем хомосексуалист.
Та на изплашените на Интернет могат да пожелая едно - откажете се от фикцията си. И ми предложете с какво да заменя в реалността виртуалните си приятели от Чили, Малайзия и Мексико.
