С обобщаващата сила на репортажната фотография и на първо място на военната се занимава Сюзан Зонтаг в книгата "С внимание към болката на другите" (2003). Според Зонтаг тъкмо фотографията е настроила американския народ срещу войната във Виетнам. И избира за анализ прочутата снимка на Еди Адамс - на нея южновиетнамският ген. Нгуен Нгок Лоан екзекутира заподозрян като член на Виетконг направо на улицата в Сайгон. Когато през 1968 г. спечелилата "Пулицър" снимка се появява из вестниците, мнозина се питат как е възможно САЩ да са съюзник на тъй брутален тип като Лоан. Но самият Адамс по-късно казва, че бруталността тук е акт на отчаяние - според него виетконгецът току-що е застрелял семейството на приятел на генерала. Затова и е допуснал да бъде сниман.

Ето в такъв смисъл



обобщението от кадъра е неморално



Фотографията дава възможност да бъде интерпретирана на място, без двоумене. Защото въздейства мощно и ни убеждава, че е чиста регистрация на фактите, голо доказателство. Но доказателство за какво? Ето големия въпрос.

Зонтаг почина миналия вторник, 28 декември, в Ню Йорк. А с нея, коментираха в сериозната преса на Запад, си отива и едно критическо отношение към много от най-трудно уловимите заблуди на съвременния човек, критическо отношение към новите средства за манипулация.

В аналитичното полезрение на Зонтаг не бе само фотографията. Да, "За фотографията" я прави известна колкото рокпевците, но нейното място като демистификатор е много по-значимо. Първият й сборник с есета носи култовото заглавие "Срещу интерпретацията" (1966), но то няма нищо общо с академичния деконструктивизъм на Йейл и Харвард. "Проектът на интерпретацията до голяма степен е реакционен", твърди тя, но има предвид естетическото предпочитание на читателите или зрителите да остават насаме с произведението на изкуството и да не го споделят с никого. Още с първия си сборник Зонтаг обявява, че класическият потребител на изкуството и самото класическо изкуство са вече само висока мода,



а масовият потребител има съвсем различен свят



Тя е сред най-влиятелните анализатори на масовата култура и на света на медийния човек. Постоянно внимава за политическите манипулации с масите и на това посвещава "Стилове на радикалната воля" (1969) и "Под знака на Сатурн" (1980) - книга, подчертаваща дълбоката й връзка с Валтер Бенямин. Тя анализира съвременната култура и нейната икономика с всичките й морални следствия, без да изпада в морализъм.

И винаги тръгва от корените. В "Омагьосващият фашизъм" говори за Лени Рифенщал и примамките на фашисткото изкуство, но прави алюзии и за други култури на обожествяване на смъртта. "Цветът е черният, материалът е кожата, съблазняването е чистата красота, оправданието е честта, намерението е екстазът, фантазията е смъртта."

Разбира се, твърдението, което използвах в заглавието, е обобщение. И неминуемо ме въвлича в апорията, известна като парадокс на лъжеца. Но който се вълнува от подобни капани, вече е изпаднал в неприсъщ на Зонтаг софизъм. Тя вълнува с абсолютната си конкретност, с това, че отхвърля именно лесното самоподчиняване на идеологиите.



Ясно е, че бе интелектуалец с леви убеждения



Също лошо обобщение. Най-малкото защото понятийната двойка "ляв/десен" се използва широко и у нас, но е натоварена със съвсем друг смисъл. И със сигурност си струва нейният тип критика да бъде положен върху манипулативните стратегии в българската политика и в политиката на българската култура.

Книгите й "Болестта като метафора" (1978) и "СПИН и неговите метафори" (1989) отдавна са се превърнали в крайъгълен камък на изследванията на съвременните митове, създавани от медиите. И в пример за абсолютен успех, що се отнася до четивността, осигурила им световна слава. Те са за морализирането на болестите, използването им като политически оправдания и истерии, от които накрая се стига до политически ползи.

Зонтаг знаеше силата на моралната присъда. Ето защо, когато я поканиха да коментира 11 септември, първите й думи бяха: "Става дума за смелост (не влагам никаква морална оценка) - можем да кажем какво ли не за извършителите на касапницата, само не и че са страхливци." Помним, че точно последното определение



беше превърнато в ключова реплика на Буш



Беше обсебена и от рака. От темата за кошмарния му масов образ, но и от метафората. През 1965 г. подхвърля, че "бялата раса е ракът в историята на човечеството". И много от статиите й са посветени на ужасните последици от налагането на чужди културни рамки върху хората от т. нар. Трети свят.

Когато пише "Болестта като метафора", тъкмо е минала лечение на рак на гърдата. През 1998 г. й бе открита рядка форма на рак на матката, от който почина след шест години, на 71-годишна възраст.

Далеч съм от фатализма и от жалостивостта. Смъртта на един интелектуалец не бива да служи за оправдание на унинието, тя е прекрасен повод да ръкопляскаме на един прекрасно изпълнен, посветен на критиката на поробващите идеологически обобщения пълноценен живот.