...Нищо не укрепва така съзнанието за собствена значимост, както го прави една прилична война и една мащабна окупация. Особено ако всичко това става на хиляди километри от къщи и рамо до рамо със силен партньор. Стигаше само да се пратят в Ирак няколко стотици войници и един кораб - и съдбата ни като по чудо взе да се преобразява: моята страна се превръща от бедна европейска периферия в партньор, който може и да не раздава картите, но поне участва в размесването им. Да, моята страна е страна на чудесата: катастрофална безработица, крах на икономиката, корумпирано високомерно правителство със съмнително минало, изтощено общество, заето единствено с борба за оцеляване, мафиотска политика, бедност, разочарование...

Изключението тук е войната, в която ние удържахме победа - рамо до рамо с Албион и световната сила. Ние си свършихме работата и сега можем спокойно да чакаме другите да ни решат задачите, а именно - да приведат страната ни в повече или по-малко прилично състояние. Нали да победиш в една война е по-просто, отколкото редовно да се къпеш, да не лъжеш, да не крадеш, да сключваш честни сделки, да сдържаш завистта и омразата, да се ръководиш при избори от порядъчността, а не от собствената си изгода...

Да, моята страна окупира Ирак, защото не може да намери своето място в Европа. Едва успяла да "влезе" в Европа, тя вече търси авариен изход, през който да се "скатае", ако задълженията се окажат прекалено тежки, ако ползата не съответства на очакванията или ако - о, ужас! - националната ни гордост бъде оскърбена. Разбира се, по-просто е да се окупира, пардон, да се стабилизира Ирак, отколкото да се признае, че на нас самите от страна на Европа ни е нужна стабилизация - наричана често у нас, между другото, окупация.

Селските номера на нашето правителство отразяват като в огледало всички полски комплекси начело с постоянната потребност да надхитрим действителността. Страхът да изглеждаме смешни ни пречи да признаем собствената си глупост: отвратителната увереност, че може да се сключи изгодна сделка без нищо да се инвестира и като се излъже партньора.

В цялата тази история има едно утешение: всъщност с войната и окупацията моята страна няма нищо общо. На Полша за Ирак не й пука. Със същия успех правителството можеше да обяви война на Буркина Фасо или на Островите Зелени нос или да обяви поредната реформа на държавните финанси. Ефектът би бил същият - нулев. Всичко това народът го понася с присъщия му славянски фатализъм. Той знае, че и това правителство като предишните най-накрая ще си иде. А следващото - в съответствие с традицията - ще започне да дискредитира предшествениците си с такова усърдие, че може би ще обяви война на Америка и ще сключи съюз с Антарктида.