|
Чужденецът трябваше да стане първият дипломатически американски представител в България.
Казваше се Джон Бринкерхоф Джексън.
По това време той вече заемаше поста американски пълномощен министър в Гърция, Сърбия и Румъния. Покриваше трите независими християнски балкански държави. Дошъл бе ред и на васална България. Постоянната резиденция на дипломата бе Атина. Твърде често, обаче, прескачаше до Букурещ. Румънската столица се славеше като най-изискания град в региона.
Не беше далече и Синая - резиденцията на румънските крале, около които се увъртаха не само болярите, които хвърляха с щедри шепи за забавления парите, изсмукани от румънските селяни - едва ли не най-бедните в Европа, но и дипломатическите представители в румънската столица, готови да сменят изисканата атмосфера на "малкия Париж" с още по-изисканата на ограниченото общество, което скучаеше интересно седмици наред в Карпатите. Та именно от Синая бе потеглил Джексън за България.
Имаше и друга причина - трудно бе да стигне от Атина в София - нямаше нито пътища, нито железопътни линии. Та по-лесно бе да се натовари на параход в Пирея и през Цариград да се добере до Кюстенджа в Северна Добруджа.
Американците си бяха взели поука от станалото през 1901 г. Самият Джексън отдавна следеше обстановката в България. Пращаше доклади за политическото положение, за събитията в Македония, не пропусна смъртта на Гоце Делчев, като предсказваше, че въпреки психологическия потрес от нея, кабинетът в София ще запази неутралитет. Искането за получаване на акредитив беше направено още през пролетта на 1903 г. Този път всички обичайни условности бяха спазени. Българите, които и сами искаха да установят отношения с американския гигант, реагираха бързо.
Отрано бе назначена дата на аудиенцията. На американеца направи впечатление, че
княз Фердинанд бе дошъл специално за нея от Евксиноград,
където бе прекарал последните месеци - далеч от вълненията на София и от гледката на опърпаните бежанци от Македония, която можеше да попречи на апетита му.
В София официална резиденция за американския дипломат нямаше и още дълго нямаше да има. В резиденция бе въздигнат хотелският му апартамент. Не знаем къде се бе настанил, но по онова време "България" минаваше за най-представителния хотел в столицата, та навярно тук бе отседнал.
Оттук на 19 септември 1903 г. го пое тържественият ескорт от гвардейци, който трябваше да го съпроводи до двореца в четири часа следобед. Разстоянието бе само стотина метра, но салтанатът беше на ниво. Не случайно българите смятаха, че за разлика от княз Александър I, който не придиряше много за условностите, именно Фердинанд бе въвел у нас церемониал, достоен по-скоро за двора на дядо му - френския крал, отколкото на владетел на бедно балканско княжество. Чужденците обаче, бяха възхитени. Американецът писа във Вашинтон, че по същия начин била организирана аудиенцията на немския посланик - зер, тогава още не другите велики държави се взираха отдолу нагоре към Щатите, а Щатите гледаха изотдолу към тях.
Самата аудиенция не бе особено дълга.
Двамата размениха предварително подготвените слова / както бе прието, американецът бе дал своето в Двореца предварително, та да не учуди с нещо домакините си/. Министър-председателят генерал Рачо Петров дисциплинирано мълчеше, както се полага на един военен. След това започна светски разговор. В това отношение Фердинанд не беше княз, а цар. Владетелят говореше на по-привичния за него френски език. След това изпрати и лична телеграма до президента Т. Рузвелт. Този път на английски: "Истинско удоволствие ми достави - се казваше в нея - особено в тези тъжни времена, че получих днес от г-н Джон Бринкерхоф Джексън подписаното собственоръчно от Вас писмо... Надявам се, че добрите отношения между двете ни страни ще заякнат още повече в бъдеще".
Времената бяха тъжни, защото през българските планински западни и южни граници пъплеха кервани от бежанци. С погром бе завършило въстанието в Македония и Тракия. България, притисната от великите сили и с армия, все още не напълно готова за решаващ двубой с Турция, трябваше да остане мирна. Правотата на българската кауза признаваха във всички европейски столици. Подкрепа за нея българите не получаваха отникъде.
Та затова американското съчувствие, колкото и платонично да бе, не бе за пренебрегване. При това традиционно Съединените щати, които нямаха особени интереси в региона, та можеха да се покажат алтруисти и застъпници на справедливостта без някакви особени загуби, подкрепяха българите. За да наблегнат допълнително на значението, което придаваха на церемонията в София подчертаха, че тя била дадена в деня на Съединението. Всъщност не беше, но Джексън, чиито познания в нашата история едва ли бяха толкова задълбочени, беше впечатлен.
В разговора
американецът бе приятно поразен от познанията
на събеседника си по музика, а още повече от това, че вкусовете им в немалка степен съвпадаха - и двамата бяха почитатели на Рихард Вагнер.
След кратка почивка, макар и с по-скромен ескорт, гостът бе заведен наново в двореца. Този път за тържествената вечеря. Кръгът на поканените не бе толкова широк - едва дванайсетина души. Сред тях на първо място личеше сър Елиът - английският дипломатически представител в София. До този момент, британецът бе защитавал американските интереси в България.
Далеч преди да загуби Междусъюзническата и Първата световна войни, Фердинанд едва ли не катадневно водеше губещи сражения. С подаграта и лакомията си. Вечерите, които даваше бяха известни с изскания подбор на ястията и вината. Когато беше на гости също очакваше да си похапне добре, та домакините с трепет очакваха реакциите му. И тази не правеше изключение. Само че още менюто вдъхваше известни въпроси. Повечето от предпочетените ястия бяха или национални руски или по руски рецепти. Дали не бяха подбрани специално за англичанина, чиято държава все още бе в непрестанен, макар и вече не остър конфликт с Русия на Балканите, не е ясно.
Фердинанд бе майстор на подобни намеци.
Слухът на вечерящите бе услаждан от звуците на малък камерен оркестър. Американецът бе трогнат като разбра, че специално заради него са подбрани пиеси на Вагнер. Дотук добре. Само че немалко от другите парчета бяха свързани със старите конфликти между Великобритания и САЩ - неофициалният химн "Обсипаното със звезди знаме", написано по време на англо-американската война от 1812 г., но и "Красавицата на Ню Йорк", "Маршът през Джорджия" и т. н.
На 19 септември 1903 г. вечерта тези, които имаха честта да бъдат поканени на интимната вечеря имаха и необичайното щастие да чуят владетеля на българската държава не само да произнесе тост на английски език, но и да го завърши с бурния възглас "хип, хип, ура", съвсем неприсъщ на обичайната му аристократична студенина.
Разбрал за неудобствата при идването на Джексън, Фердинанд благоволи да му предостави за пътуването обратно един от специално изработените за него в Германия вагони. Този път повод за оплакване нямаше.
Джон Бринкерхоф Джексън бе един от американските дипломати, които най-дълго защитаваха интересите на родината си в България. При една от реорганизациите на структурата на Държавния департамент загуби софийския пост. Но година-две по-късно наново го пое. Имаше честта да бъде не само първият американски дипломатически представител у нас, но и да е един от първите американски пълномощни министри след като във Вашингтон признаха независимостта на българското царство.
Дейността му не бе обременителна. Кореспонденцията с правителствата в София - не особено редовна. Веднъж годишно се озоваваше на "жълтите павета" и после се прибираше в по-приятните Атина или Букурещ. От времето на неговия мандат остана участието на България в световното изложение в Сейнт Луис през 1904 г. и във Втората хагска конференция за мир през 1905 г.
Повече от десетилетие бяха нужни на България, за да изпрати свой пълномощен министър в Съединените щати - преподавателят от Роберт колеж в Цариград Стефан Панаретов. Но това е друга история.
|
