Е, добре де, май сбърках. От няколкото точки под въпросителни, които поставих миналата седмица, едната излезе фалшива: първият тур на изборите сякаш реполитизира публичното пространство. Критичната ситуация в София, пред която се оказаха СДС и производни, изведнъж даде тласък на онова обединение вдясно, което вече от години очаквахме. Може и да е спомогнало отслабването на костовистите (с други думи, моралистите) след скандал "200 000", не знам. Във всеки случай, след като бяхме слушали цяла кампания приказки, че кметовете нямат цвят и служат на всички граждани, ето ви изведнъж драматичен завой като в пързалка на Софияленд - едни партии се сетиха, че са десни, и се изправиха като стена от желязо срещу онези, които Филип Димитров 14-а година продължава да нарича "комунистите".
Забележете удивителния скок - малко като запинг от един телевизионен канал към друг с дистанционното - обвиненията в корупция към досегашната общинска управа изведнъж се изпариха,
за да отстъпят място на класически идеологически крошета,
които извикват носталгия към началото на 90-те. Самият блуден син (Софиянски), преди да бъде допуснат обратно в стадото, бе накаран ритуално да се отрече от сатаната (царя) и да обещае, че няма да има сношения с неговите представители в общинския съвет. Сиреч предателството, замените на общински имоти, бензиностанциите по градинките, общинските фирми са лошо нещо, но има едно още по-лошо и това е да не си от нашите. Дори г-н Дилов, най-радикалният критик на статуквото, реши след няколко словесни ритуала да се приюти в дядовата ръкавичка на дясното обединение.
Настана голяма радост за нашего брата анализатор: нещата се подредиха според учебниците - левица-десница, да анализираш и да пееш. И всичко това за сметка на най-големия губещ - царя, чийто проект за деполитизация на българското общество търпи крушение наред с кандидатите му.
Не, сериозно, много хубаво би било, ако се възстановява някаква политическа координатна система независимо от коя страна решава човек да застане в нея. Единственото, което ме смущава, е, че
не е съвсем ясно в какво се изразява това противопоставяне -
какво "дясно" има в програмата на г-н Софиянски за разлика от съответни "леви" проекти на г-н Александров. Извън внушенията, че вторият е лош човек, защото е "комунист", а първият - корумпиран, защото е "десен", аз не долових никакви координати. В последна сметка главното е, че трябва да е човек от "нашите", не от "вашите".
Можем да си представим най-различни опозиции в предизборните програми: например единият кандидат да заложи на изграждане на престижен, хубав център на столицата, който да задава доверие у инвеститори и еврочиновници; другият - да насочи парите, за да направи канализация на бедите райони, където се живее по-трудно. Или единият да ти говори за повече диференциация в местните данъци и услуги според квартала, другият - за уравниловка. Нищо подобно не чухме: щабовете на кандидатите вероятно знаят, че реални политически алтернативи обикновено не играят особена роля. Основният мотив на изборите е
емоционален: нашият да спечели, да натрием носа на другите;
или обратно, драма, депресия, обида, че един от другия отбор се шири там в кметския кабинет, дразни ни всяка седмица от екрана (главният мотив за десния отпор според президента Стоянов е БСП "да не може да каже: ние спечелихме местните избори").
По-любопитна е интригата вътре в дясното. Дали се възстановява предкостовисткото СДС, изградено като коалиция от малки, понякога полуфантомни партийки, които по никакъв начин не можеха да съществуват сами, но пък даваха гарантирано място на своите лидери в координационния съвет. Ако стане така, разбираме добре защо ядохме жабето. Мозеровизиацията на партии като "Гергьовден" или ССД (съществуват на сянка, изчезват на светло) със сигурност би осигурила трайно присъствие на лидерите им на политическата сцена, но само толкова. Пък и спомнете си колко трудно се управляваше такава разпасана дружина и колко важна и тежка реформа извърши г-н Костов, като направи от нея истински политически субект. Пак ли ще трябва да минаваме през всичко това, пак ли толкова години ще чакаме? Абе май прекалено много политически лидери ражда тая пуста майка юнашка...
За съжаление Дичев е прав в едно - у нас няма не само гражданско общество, но и много по-елементарното "общинско" общество.
-
Като се зададат някакви общински избори в американски град (без Мангатън, за там не знам), настава голяма битка в публичното пространство именно за развитието на града - колко пари да се събират и как, от една страна, как са се изразходят, от друга и кой да контролира процеса, от трета. Публично, подробно и с активното участие на същото това общинско общество. А и не само по избори - това си е постоянна борба на интереси, но истински, а не измислени партийни.