Случи ми се такава забава: в един досег с държавата установих, че жена ми е омъжена за мен, но аз не съм женен за нея. Няма да ви описвам как изглежда община "Оборище", лудата баба, натоварена с шишета за минерална вода, която ме буташе на опашката, викайки "Аз отлитам", нито пък това защо и как на втората минута на висок глас изисквах от служителката да ми каже името си (никога не съм успял да изкопча името на държавен служител, това е при тях особено вярване, смятат, че ако кажат името си, магията ще се развали и властта ще рухне!).

В края на краищата жената зад гишето се оказа услужлива, наруга някаква своя колежка, която е спала, когато е попълвала данните, обади се на друга една, която да ми реши проблема.



И какво мислите стана?



Бях отишъл в общината ядосан, очаквайки, че ще ми се извинят за две загубени сутрини. Тръгнах си, благодарейки на служителката, която ми е помогнала!

Тази метаморфоза ми се стори забележителна: възмутеният гражданин се превръща в благодарен индивид. Тайната е в това, че общинската служителка не се идентифицира с институцията, за която работи. Тя лично не е сбъркала никъде, ето защо не може да й мине през ум, че ми дължи извинение. Нещо повече, тя лично ми помага срещу своите некадърни колеги, затова трябва да й благодаря аз.

В една северозападно-европейска държава аз и тя бихме стояли от двете страни на институционалната барикада; тук обаче ние, частните лица се озоваваме от една и съща страна, против абсурда, наречен "администрация".

Всеки може да навърже N-броя примери по темата. Ако говорите с бизнесмен, той ще ви каже, че не е като другите бизнесмени, неговият първи милион е спечелен честно, неговите служители не бягат. Ако е университетски преподавател, ще ви каже, че той няма нищо общо с тия свои провинциални колеги, той общува главно с университета в Южна Дакота или Северен Уелс. Ако е просто гражданин-гид на чуждестранни приятели, ще подчертава непрестанно, че в неговия дом не е така мръсно като по улиците на София и че тия деца, дето дишат лепило на Централна гара, нямат нищо общо с него и най-добре Европейският съюз по-скоро да си ги прибере. Няма да чуете "ние българският бизнес", "ние българската академична общност", или просто "ние софиянци": някак по-достойно е частното (телесно) съществуване, да носиш някаква социална маска, да бъдеш персона в етимологическия смисъл (=маска) по определение е лошо. Ако питате министър-председателя - той всъщност е цар, но така на терсене се е озовал там; назначеният в частния сектор пази държавната служба, селянинът се изсулва от цеха, когато дойде време на кукуруза, макар от него да печели 100 пъти по-малко, отколкото в новата си работа.

Откъде идва тази



неспособност за институционализация



на нашите съществувания не знам. Иван Кръстев взе да говори от известно време за "въображаемите мнозинства", които предопределят мисленето ни, без да имаме ясна представа за тези "всички", от които се разграничаваме. Таня Чавдарова пък нарече явлението "негативен индивидуализъм": ставам индивид не като представител на дадена група, а в противовес на това. Аз бих казал, че основният мит, роден от нашата модернизация, е как лошата институция мачка добрия човек. Затвърди го отдел "хумор и сатира" от времето на комунизма, когато единствената позволена критика осмиването на чиновника с ръкавелите, който удря посетителите по главите с гиганстки параграф. Искате без много умствено усилие да изкажете мнение, да заемете гражданска позиция - наругайте най-близката институция, това със сигурност ще предизвика консенсус.

Обяснение може да е и обстоятелството, че институциите по нашите земи по традиция са вносни и няма как с тях да се идентифицират местните. Институционалното действие



има винаги привкус на чуждост



- от османско, през руско, немско, съветско, та до евроатлантическо днес. Обратно местното начало - ако искате, патриотизмът - това е топлото, човешко противостоене на властта.

Институциите у нас функционират като сбор от частни персони, с техните страсти, интереси, симпатии и антипатии. Няма "ние, администрацията", има "аз, за разлика от Петрова". В най-лошия вариант това поражда разни форми на подкупване, в най-добрия просто изтощава психически енергии, защото се налага да общуваш, предразполагаш, заплашваш някакви конкретни персони. И понеже в тази сфера всички сме различни, тук администрацията не върши своята основна работа - не прави хората равни пред законите, а ги разделя на търпеливи и нетърпеливи, важни и неважни, красиви и грозни. На хора като мен, живели и предишния живот, дълбоко ни е писнало от човешки взаимоотношения, вече 14 години чакаме появата на истински модерни, сиреч анонимни институции.

Проблемът на България не е в това, че има твърде много бюрокрация,



проблемът е, че няма бюрокрация



Че там, зад гишето седят разнообразни индивиди, а не единна институция. Вероятно идеята за обслужване на едно гише - впрочем, забравена тутакси след изборите от народните избраници - търси да реши този проблем: как да накараме тези хора да се държат като едно организирано цяло, което не ви въвлича във вътрешните си проблеми и носи отговорност пред вас именно като цяло, а не като "онази патка от втория етаж". И в по-общ план: как да ги накараме гражданите на тази страна най-после да почнат да се идентифицират с институционалните си персони.