|
Решението на депутати от НДСВ, БСП и ДПС да внесат изменения в този закон, които бяха гласувани на първо четене, бе повече от похвално. Анелия Мингова, Ремзи Осман, Янаки Стоилов и Борислав Цеков написаха текст, който реално отпушва пътя пред пряката демокрация. Авторите на проектите успяха да обединят текстовете в един проектозакон, който предстои да бъде гласуван на второ четене в пленарна зала.
Дотук хубавите работи свършват
Обединеният законопроект е недостатъчна,
плаха крачка в правилната посока
Той бъка от технически и концептуални проблеми. На първо място, Законът за референдумите би трябвало да бъде неразривна част от Избирателния кодекс, който също е пред окончателно приемане от парламента. Въпреки спецификата си логичното място на референдумите е в четвъртата част на кодекса - след текстовете за избор на депутати, местни органи на властта и президент. В обобщения законопроект, например, има няколко повтарящи се текста, които засягат администрирането на изборите - как действат отделните избирателни комисии, какви са бюлетините и начина на гласуване. Ако цялото изборно законодателство се кодифицира, тези текстове няма да стоят като кръпки.
Обобщеният законопроект не решава изцяло проблема с финансирането на референдумите. Записано е, че национален референдум се финансира от републиканския бюджет, а грижата за парите за местен референдум се поема от общинските съвети. Това едва ли означава, че министърът на финансите ще предвижда ежегодно перо във фиска за референдуми, нали?
Друга дребна подробност е, че в обобщения законопроект депутатите за пореден път са пропуснали да уточнят как ще се заплаща труда на членовете на избирателните комисии, които ще поемат и организацията на референдумите.
Не е ясно защо в текста на проектозакона се появяват районните избирателни комисии. При парламентарни избори те са логични, тъй като София, например, е разделена на три многомандатни избирателни района. При референдумите няма избор на личности - примерно на депутати от 23-и МИР, а избор на идеи. Затова е достатъчно схемата на гласуване при националните референдуми да съвпада с тази при гласуването за местни органи на властта. Районните комисии са нужни единствено при местните референдуми в рамките на един район.
Абсолютно недостатъчно - само един малък текст на проектозакона - чл. 7, засяга регламентирането на агитацията преди провеждането на национален референдум. Записано е, че "с решението на НС за произвеждане на национален референдум се определят редът и начинът за провеждане на разяснителната кампания, като се спазва принципът на равнопоставеност". Не е ясно каква ще бъде ролята на медиите.
Още по-неясно е защо парламентът формулира въпроса, на който трябва да се отговори на национален референдум. Хората събират подписка под някакво искане с конкретен въпрос, но накрая депутатите могат леко да преформулират въпроса.
Всички
тези въпроси наистина са дребни
камъни пред бъдещите референдуми
За съжаление, в обобщения проект има и по-едри проблеми.
Законодателят казва, че 100 000 избиратели могат да направят предложение за референдум, а 200 000 могат да поискат дори изменение на конституцията. Това звучи добре, но не е цялата истина, защото друг текст в проектозакона гласи, че провеждането на национален референдум е задължително само ако е той е пожелан от 500 000 български граждани (7-8 на сто от избирателите). Тази бариера пред националните референдуми далеч не е единствена. Според чл. 17 на проектозакона един национален референдум ще бъде признат само ако в него са участвали повече от "една трета от гражданите с избирателни права". Т.е. -
изисква се в гласуването да са участвали около 2.270 млн.
от всички включени в избирателните списъци, а те са около 6.9 млн.
На практика обаче в България живеят не повече от 6.1 - 6.2 млн. избиратели, останалите са в чужбина, имат избирателни права, но почти не гласуват. На практика исканите 2.270 млн. души дават избирателна активност от около 40 %.
В днешните времена, когато българите се дистанцират от политиката, когато има криза на партийността, много трудно е да се формулира въпрос, който да заинтересува 40 % от българските граждани.
Има и друга беда пред пряката демокрация. В обобщения проектозакон
референдумите се делят на два вида - решаващи и консултативни
Решаващите са тези, при които вотът на народа е задължителен за управляващите. Консултативни са онези, при които вотът на народа се взема само за сведение.
Няма спор, в голяма част от страните на Западна Европа, по своето правно последствие, наистина съществуват консултативни или т.нар. съвещателни референдуми. Има такава практика. Но трябва ли да я приемаме?
Ако бъде приет "консултативният референдум", гражданите няма да могат да променят на практика конституцията, няма да могат да се изказват по въпроси от компетентността на Велико Народно събрание, няма да могат и да взимат решения на национален референдум по въпросите на държавния бюджет и данъчното облагане.
Приемането на консултативен референдум на практика довежда до невъзможността в България да бъде проведен плебисцит - референдум, на който се решават ключови проблеми на държавата като: промяна на границите, промяна на формата на държавно управление, сключване на ключови международни договори. Защото всички тези въпроси са в прерогативите на Велико народно събрание.
Леко притеснителни са и сроковете, които законодателят дава за реализацията на един национален референдум - времето от старта на подписка за инициирането на референдума до влизане в сила на решението, което е взето на този референдум.
Законодателят дава 1 година на инициативния комитет, за да събере онези 500 000 подписа на избиратели - предостатъчно време. След това трябва да минат 2 месеца - времето през което МВР проверява истинността на подписката. После един месец парламентът мисли по въпроса, после един месец президентът мисли по въпроса, а накрая държавният глава насрочва референдума за след 2-3 месеца. Ако всички тези срокове бъдат спазени, референдумът трябва да се състои на 18-ия месеца след старта на подписката.
Но това не е всичко. Според обобщения проектозакон за допитване до народа, ако един референдум е поискан от по-малко от 25 % от избирателите (това прави около 1 725 000 души) допитването ще бъде насрочено заедно със следващите избори.
Представете си - през юни миналата година е започнала подписка
за предизвикване на референдум. Подписали са се 1.5 млн. души. Подписката е минала през всички институции и е стигнала до държавния глава точно сега - декември 2003 г. По силата на въпросния проектозакон президентът ще насрочи референдум чак през май 2005 г., когато са следващите парламентарни избори. Три години след старта на кампанията!
Ако на референдума не гласуват 33 % от избирателите, следващ референдум по същата тема не може да бъде произведен по-рано от 2007 г. Така пише в проектозакона.
Проблемите на проектозакона не са само на ниво "национален референдум". Проблеми има и при местните референдуми.
С промените в закона за допитване до народа отново не се разрешава на хората да определят категорично въпроси, засягащи общинските бюджети и облагането по закона за местните данъци и такси. Те могат да бъдат подложени само на консултативен референдум.
Това не е много редно. Хората би трябвало да могат да дават решаващото си мнение по често повдигани въпроси, например - какви трябва да бъдат капиталовите разходи на една община. Ако народът няма право да решава въпроси, които са от компетенцията на едни общински съветници, защо въобще се говори за местен референдум?
