|
Звучи толкова величествено, че е чудно как преди 4 месеца правителството не се сети да ни изпълни с гордост, когато изпращаше батальона в Ирак. Тогава обаче за никакъв тероризъм не ставаше дума, а коалицията, в която България се записа, не се наричаше антитерористична. Нейното название беше повече от странно: Коалиция на желаещите.
Не се уточняваше какво точно желаят участващите страни, а се оставяше всяка да прецени. За лидера на коалицията САЩ беше ясно - желаят да свалят от власт омразния на семейство Буш Саддам Хюсеин, който от десетина години му се подиграваше, като започна с Буш-баща, чийто портрет постави на пода в един от луксозните хотели в Багдад, за да го гази всеки чужденец. Освен това Щатите желаеха да поемат изкъсо контрола над Близкия изток и прилежащите му подземни наличности.
България също имаше сметки за уреждане
със стария си приятел Саддам - дължеше й пари, които не й връщаше под предлог, че САЩ и Западът му пречат с блокадата си. Тя се надяваше да си вземе борча от евентуална следваща власт, като използва ходатайството на новия си приятел Вашингтон. Но още повече тя се стремеше да се хареса на Щатите, за да я пуснат в НАТО. Всъщност това й се искаше най-много. Обсебеният от ранни години с мисли за НАТО външен министър Соломон Паси не се умори да повтаря, че това е моментът да заслужим членството си в пакта чрез солидарност със Съединените щати. Приятел в нужда се познава. А приятелството на България и на такива като нея бе необходимо на Щатите в този момент, за да не изглеждат самотни в Ирак, след като не събраха достатъчно подкрепа в ООН. Най-общо погледнато, Коалицията на желаещите бе съставена от държави, които имаха да желаят нещо не толкова от Ирак, колкото от САЩ.
Когато се стягаха за Ирак, на някои им се струваше, че отиват на парад на победата. Лично Соломон Паси употреби тези думи на 11 април в Народното събрание, за да покаже на колебливата опозиция колко глупаво е да се пропусне моментът. Премиерът Симеон Сакскобургготски добавяше, че трябва да бързаме, за да си осигурим участие в следвоенното възстановяване на Ирак, т.е. в разпределението на милиардите долари, които се очакваха да потекат натам. Той не се смути да развие тезата си дори в Страсбург, където на пролетната си сесия Парламентарната асамблея на Съвета на Европа определи тази политика като "цинизъм" във време на война.
Така България влезе в Коалицията на желаещите с
две желания: пари и членство в НАТО.
Добавяше се и обяснение, че желае да допринесе за възстановяване на реда в Ирак, който бе пожертван в периода на безвластие след падането на Саддам за радост най-вече на мародерите. Но за никакви терористи не ставаше дума до този момент.
Ако в Ирак имаше тероризъм по времето на Саддам или малко след това, военната пропаганда на САЩ щеше да е доволна да го покаже на света, за да оправдае войната. Но въпреки усилията на разузнаването не бяха намерени следи за връзка на най-светския (макар и диктаторски) режим в арабския свят с религиозните фанатици на Ал Кайда и Осама бен Ладен. Хипотезата за участие на Ирак в международния тероризъм беше по-абсурдна дори от хипотезата за притежаване на оръжия за масово поразяване и затова въобще не бе афиширана като основание за войната.
През лятото намесата на България в Ирак изглеждаше сравнително безопасна, защото се смяташе, че Кербала като шиитско светилище едва ли не ще се радва на присъствието на всеки чужденец, който заклеймява Саддам - смъртния враг на шиитите. Започнаха дори сантиментални жестове на
побратимяване с кербалци.
Работодателският бос Васил Василев, който е на път да остане работодател на себе си, след като обяви за събаряне завода си за хладилници, започна совалки между българското правителство и неукрепналата местна власт в Кербала, създавайки нещо като Движение за българо-кербалска дружба. Така според него населението в Кербала щяло да отвърне с грижи за нашия батальон, а той лично се надяваше на участие в безмитната зона между Ирак и Йордания.
Коледните атентати в Кербала сложиха точка на самозалъгванията. Оказа се, че Ирак е прояден от тероризъм, а България се озова в неизвестната досега на иракска земя антитерористична коалиция. Никой не си направи труда да обясни кога е възникнала.
Тъй като терористите не се събират на учредително събрание и е трудно да се посочи точна дата, може да се предполага, че появата им е станала през месеците след "края на големите бойни действия", обявен на 1 май от президента на САЩ Джордж Буш. Оттогава може да се смята, че се водят само "малки бойни действия". Ако ги нямаше, Буш вероятно щеше да провъзгласи край на войната и щеше да уреди парад на победата, за който се стягаше Паси. Това означава, че когато България е обмисляла как да се включи в окупационните сили, вече се е зараждало съпротивително движение в Ирак. Неговите най-ярки появи през първите месеци бяха в т.нар. Сунитски триъгълник, където мюсюлманите-сунити започнаха да се бунтуват срещу американците заради загубеното си привилегировано положение след падането на техния човек Саддам.
Но в Кербала бе спокойно. Тишината се нарушаваше само по време на многохилядните поклоннически шествия на шиити, прииждащи от страната и чужбина и оттеглящи се сравнително кротко. За никакъв тероризъм не ставаше дума там и българският батальон пристигна с мисълта, че стъпва на здрав терен. "Основната задача, с която замина контингентът ни, бе да поддържа сигурността в Кербала, да охранява важните обекти и ешелоните, които превозват материали и войски, да патрулира по улиците. Тогава не стоеше задачата той да се бори непосредствено с терористи", заяви завчера пред "Труд" началникът на генщаба ген. Никола Колев. Не случайно около българските бази не са били изградени солидни укрепителни съоръжения. Заблудите, спускани от политиците, са
вързали ръцете на военните,
които, следвайки правилното политическо мислене, са се опасявали да не създадат впечатление, че вдигат бариери между себе си и приятелското местно население. Посланието на тяхната уязвимост е било: "Ние не сме ви враг".
За да докажат, че са действали правилно, и политици, и военни наблягат на версията, че атентаторите не са местни хора, а са "чужденци от Багдад (!?) и чужбина". Но дори да е така, те са имали местна опора, иначе нямаше как да организират толкова голяма акция с едновременни удари в няколко посоки. По-важното е не откъде са дошли терористите, а фактът, че българският батальон се е превърнал в магнит, който ги е притеглил към Кербала. Явно е, че има сили в Ирак, които го възприемат като враг. Отсега нататък той ще трябва да се грижи повече за своята сигурност, да изгради мощна защита между себе си и местното население, да стреля на месо при първа заплаха, т.е. да се държи като враг. При такава спирала на взаимната заплаха никак не е сигурно, че 500 души ще всеят усмирителен респект у 700-хилядно население.
Присъствието на окупационните сили всеки ден стимулира тероризма в Ирак. При това рискът за съюзниците на САЩ е по-голям отколкото за американците, защото не са толкова мотивирани, не са така добре въоръжени и са мразени дори още повече, защото не са били врагове на Ирак, а са дошли да си уреждат други интереси за негова сметка. Иракската съпротива вижда основания да ги третира като предатели, както се отнася и към местните колаборационисти.
Затова ударите по тях могат да бъдат по-болезнени. С петте си жертви от 500 души
България вече загуби 1% от живата си сила в Ирак,
докато 330-те жертви на САЩ съставляват 0,2% от 150-хилядната им армия там. В Пентагона смятат загубите за поносими и затова в САЩ никой досега не се е сетил да поиска национален траур за жертвите. Може би щеше да е по-различно положението при 1500 жертви - 1% от американските сили в Ирак. САЩ се изтеглиха от Виетнам през 1973 г., след като загубиха 50 000 души, които се равняваха точно на 1% от миналите за едно десетилетие през Виетнам чрез ротация 5 милиона американски войници.
Българските управници обаче не мислят за изтегляне. Съчиняват каузи. Готвят и втори батальон. Външният министър Паси, който с лекота прави прескоци във времето и пространството, призова на помощ и самия Апостол на свободата, като заяви по Би Ти Ви в деня на траур 30 декември: "Спомнете си какъв беше девизът на Левски - че когато освободи България, ще отиде и ще освобождава други народи". Но като започна да цитира героите на нашето освобождение, нямаше да е зле да си спомни и какво казва Ботев: "Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от раменете си".
Както и да бъдат определяни атентаторите в Ирак - терористи, бунтовници, партизани или мъченици, - сигурно е, че няма власт над самоубийци, които търсят смъртта, за да ударят противника. Колкото по-дълго българите стоят там, толкова повече рискуват да се срещат с тях. Дори да се затворят в лагера си като в крепост, пак ще бъдат лесни мишени, когато излязат да патрулират - нали за това са там? Атентаторите залагат бомби по пътищата, стрелят от укрития, смесват се с тълпите и се чувстват достатъчно защитени, защото са си у дома. За разлика от тях перспективата пред окупационните сили е да стават все по-омразни, защото трудният живот ще радикализира населението. Лишено от други възможности за съпротива, то ще отглежда нови и нови атентатори. Такава е логиката на всички съпротивителни движения и Ирак не открива нищо ново. Новото е само в терминологията, която не променя смисъла на нещата, а търси пропагандно благозвучие - не сме чужди окупатори, отхвърляни от народа, а сме коалиция, воюваща с терористи.
И докога ще сме там?
Американците ни успокояват: стискайте зъби, след шест месеца правим избори, предаваме властта на иракчаните и се изтегляме. Спектакъла с изборите в условията на партизанска война сме го гледали и в Чечения. Руснаците все не могат да се изтеглят, защото трябва да крепят поредната прокремълска власт. Същото ще стане и в Ирак. Каквито и да бъдат изборите, ако изобщо се състоят, американците няма да допуснат друга власт освен проамериканска. Затова и вече обявиха, че ще правят в Багдад най-голямото си посолство в света, чийто персонал ще бъде около 3000 души - по един дубльор за всеки член на висшата администрация в държавата. Но ако целта е марионетно правителство, то си съществува и сега - Временния управляващ съвет, назначен от американците. Едва ли евентуални избори ще дадат повече легитимност на друго проамериканско правителство. Просто те ще отворят още по-широко вратата за гражданска война в Ирак, в която окупационните сили ще служат като буфер между враждуващите лагери. Тогава всеки ще има мотивация да налага и тях.
Премиерът Сакскобургготски заяви на 2 януари, че "докато не се оправи палестинският въпрос, ще имаме доста главоболия покрай иракската криза". Но както е известно, палестинският въпрос няма решение от половин век.
|
