На стената на библиотеката ми, над огромната маса, дето нахвърлям ръкописите, с които работя, са закачени графиките на творците, дето са ме оформяли. Рисувал съм ги отдавна, отдавна... Като се върнах от Америка, ги намерих в мазето на сестра ми и като дойдох в Сливен, ги закачих на стената.

Както са наредени там, така карам:

От Верлен се научих, че не е вярно, че от "Искъро по-дълбоко нема". От Искъро по-дълбоко има.

От Гео Милев се научих, че винаги може и винаги си заслужава да защитиш творческата си независимост.

В Ламар се сблъсках с експресивността на анархизма. Неговата графична и сценична сила.

От Маяковски се научих как се пишат стихове.

От Верлен... А! Още едно изображение на Верлен! От друг ъгъл.

От Верхарн се научих на съкрушителната сила на експресионизма.

От Смирненски се научих на опияняващата стихийност на софийската улична култура, на елегантността на столичното хулиганство.

От Вапцаров, автора на "Гълъбите гукат в близката гора", се научих колко пагибно е да не бъдеш себе си, а да търсиш опора в средата на приятелите си.

Рисувал съм ги като гимназист. Не съм нарисувал само двамата, от които започна моята любов към поезията и от които добих вътрешната си хармония. Не бяха графични някак.

Любен Каравелов ми даде разбирането и скрития смисъл на това да напуснеш родния си чернозем, за да го запазиш чист в душата си и да го осмислиш без неговата тривиалност. Махнах се от родния си град, за да го обикна. Така отстоях обичта си към Сливен въпреки ненавистта на сливенци към мен.

Уолт Уитман ми даде разбирането и скрития смисъл на това да напуснеш ефимерността на родината си, за да я запазиш величествена в сърцето си. Така отстоях обичта си към България въпреки ненавистта на българите към мен.

Но все още ми липсва нещо. Избягах от Щатите (където бях избягал от София, където бах избягал от Сливен), за да мога да обичам спокойно Америката от моята шестгодишна възраст от Американското основно училище.

Накъде вече, Господи?!

+ + +

"А портрета от стената тихо ме следи-и-и-и...", както се казва в шлагера. Верлен, Ламар, Маяковски, Верхарн... Гледат ме от стената зад огромната маса в студиото ми. На масата няма книги и ръкописи. Наредил съм - ябълка до ябълка - четири сорта от 160 ябълки. Оня ден обрахме райската ябълка в двора, но тази година няма да правя ракия от нея.

Зимнина. Ухаят ябълките. Живи са. Само Смирненски, мисля, ги вижда. Сигурно е обичал ябълките, съкурсникът му със съкурсник на Аспарух Лешников във Военното училище.

+ + +

Кой ще ме научи: къде да избягам от тази воняща планета, за да мога да я обичам?

Без обич не мога.