Съдбата на Иван Костов е най-силната драматургия в нашия обществен живот. Казвам обществен, а не политически, защото Костов сега е главен герой в театъра на големите човешки страсти, който се разиграва от залите на парламента до кафенето и домашната вечеря. И точно като в странна пиеса, за този отсъстващ и невидим герой, стоящ фактически вън от сцената, говорят всички. Те го създават сами от страховете си, душевните потребности, фантазмите си. Не ще повтарям много високото си мнение за този човек, което не е разколебано от нищо. Интересува ме как в театъра на страстите главният герой добива митични измерения. Кое създаде такъв образ, неколкократно превишаващ човешките възможности на самия Костов? Образ на светец, жертва и спасител за едни, и на демоничен вожд и главатар на разбойници за други?

Тия два почти антични хора ни върнаха към нещо позабравено: бушуващият открито водовъртеж, който разкъсва човешките души - амбициите, желанието за отмъщение, непоносимостта към другия - но не облечени в цивилизовани обноски, а тътнещи като в древногръцка драма. Страстите, които издигат и повалят някого, са породени без съмнение от неговата личност. Мъчително понасяна от една част на обществото, защото е трудна за разбиране, тя ги е събудила. Така се създава голямата човешка съдба. Ако вярваме на древните, такава съдба е почти винаги трагична и постига онзи, който предизвиква хората и боговете. Голямата съдба неизменно е свързана с неблагодарност - най-ожесточени в разправата с трагичния герой са хора, които много му дължат, а това ги озлобява и потиска. Стремежът да се съизмерят с високия му човешки ръст чрез самия факт, че са започнали война, е част от човешката природа.

Печалното за тях е, че трагичният герой запазва своето достойнство, даже когато е смазан. И те ще продължават да го тъпчат, защото не ги моли за милост. Тъкмо това е неосъзнатата цел на всяка инквизиция - жертвата да моли за милост. Тогава, какъвто и да е бил един човек, с душевното му величие е свършено, той е презрян.

Костов предизвикваше съдбата със своята сигурност в мисията си, с непоколебимостта на действията си, с факта, че говореше ясно и конкретно, без да прави опит да се хареса на всички, да флиртува с мнозинството, да говори за болките му с изкуствен патос, да обещава, че ще го нахрани. Той знаеше, че е държавник, а не пастор. Прие като свой дълг да извърши закъснялата хирургическа интервенция. Опита невъзможното - да назове нещата такива, каквито са - трудни, тежки, и все пак част от едно движение напред. А мнозинството хора искат да бъдат лъгани, прелъстявани, приспивани. Да приемат живота с упойка. Костов им предложи един по-мъжествен път и плати за това. Изглеждаше им студен и надменен. Най-голямата му грешка бе очакването да бъде разбран. Мълчаливото му послание - "Поех риска, поемете го и вие в своя живот", потъна във врявата на страха и демагогията. Костов предизвика втори път съдбата с отказа да се оправдава след загубата на властта.

Най-тежкото предизвикателство в античните трагедии е неподчинението на реда, установен от боговете. Костов наруши изцяло съществуващия в представите ни ред. Елементът на презрение към него се съдържаше в мълчанието му - той не искаше да обяснява онова, което всеки би трябвало да види. Предизвикателството като част от поведението му бе в основата на земетръса, разместил пластовете под краката му. То го превърна в персонаж от онова далечно митологично време на големите герои, сполетяни от нещастия с необикновен размер.

Вече всичко около Костов е митологично - от къщата му в Драгалевци, стотина пъти по-голяма в съзнанието ни, отколкото е в действителност, до фантастичното му участие във всички злокобни събития на времето, в неща, които не е и сънувал. Това доказва, без обвинителите му да са го желали, че според тях самите едно събитие добива много по-големи измерения, ако в него е участвал Костов. И го прави особено необходим - въпреки омразата, която го залива на вълни. Ако го няма Костов, всичко ще се върне в своите обикновени измерения. Някой ще заграби 200 милиона долара, но какво са те в сравнение с 200-те хиляди долара на Костов?

Скучна кражба, с която сме навикнали. Не размерът на деянието е важен в случая, а размерът на личността. Тя слага своя печат върху деянието, своите мерки. Така е в митологията. Деянието може и да е измислено.