|
Доц. Калин Янакиев е роден през 1956 г. Преподава история на средновековната философия в Софийския университет. Автор е на книги и статии с религиозно-философска тематика. Главен редактор на сп. "Християнство и култура". Женен, с две деца.
--------------
- Г-н Янакиев, как оценявате мълчанието на патриарх Максим във връзка с жертвите на трагичния инцидент в Кербала?
- Не бих осъдил патриарх Максим точно във връзка с този инцидент. Все пак инцидентът в Кербала е трагичен, но разбираем инцидент. На война се случват неща, каквито се случват на война. По-скоро аз недоумявам защо не просто и само патриарх Максим, а нито един от епископите на православната църква никога с нито едно слово на съжаление, с нито една сълза не почете жертвите на почти 50-годишния комунистически режим в страната ни? Защо се стигна до нелепата ситуация тъкмо разколната група да издирва и да опитва канонизации на мъченици от духовното съсловие?
------------
Този инцидент в Кербала предизвика едно малко нездраво национално въодушевление. Аз съм малко обезпокоен от неистинското, повърхностното национално чувство на българите.
-----------
Как да си обясним такова оживление, такъв взрив на плач, на съкрушение по повод на чисто военен инцидент, който същевременно съ-съществува без какъвто и да било проблем с абсолютно нежелание от страна на много от българите - тук не говоря вече само за епископите и за църквата - да се обърнат и да погледнат собственото ни минало. Ако българите са солидарни със своите сънародници, както се опитват да демонстрират по повод на инцидента в Кербала, защо проявяват такава абсолютна несолидарност с толкова много свои избити и измъчени съграждани през изтеклите години? Това е по-скоро дълбокият конфликт.
- Промени ли се реално нещо в статута или в поведението на Българската православна църква след дългоочакваното приемане на новия Закон за вероизповеданията?
- Както предвиждах, още щом се прие този закон - той не промени и не можеше да промени нищо кой знае какво. Тъй като в него нямаше никаква друга воля освен да се реши имуществения въпрос на църквата. Веднага трябва да кажа, че аз нямам никакво съмнение коя е каноничната Българска православна църква. Тя е тази, която се предстоятелства от патриарх Максим. Но трябва да кажа, че тя също боледува от своите далече и дълбоко отишли болести. И болестите й не могат да бъдат решени със закон. Законът може да реши само имуществения й проблем, може да успокои клира на каноничната Българска православна църква, но аз не съм сигурен дали даже успокоението в случая е доброто лекарство. Защото то може да систематизира болестта. Този закон доведе клира на каноничната ни църква, епископата на каноничната ни църква до систематизирано нежелание да погледне гредата в собственото си око.
---------------
Законът систематизира мълчанието на българския епископат и превърна БПЦ окончателно в църква на мълчанието, църква, която не допуска какъвто и да било, дори и най-доброжелателния разговор за нейните болести и недъзи.
----------------
Освен всичко друго този закон просто не се прилага. Ние виждаме, че разколната църква продължава да съществува и да си добрува.
- Как виждате духовната картина на съвременното българско общество? Някъде казвате, че не толкова сектите, колкото неоезичеството ви плаши. Какво точно имате предвид?
- Нека да започнем от езичеството, което се е просмукало по някакъв начин зад стените на самата църква. Трябва да признаем с ръка на сърцето, че мнозина от хората, които изпитват почтителни чувства към БПЦ, я бъркат с една национална институция, поставят националното над духовното. Може да се каже дори, че много хора се боят от духовното в църквата, приемайки я единствено, защото тя е, както казват, крепило на българщината. Това например е признак на езичество - да поставяш националното над духовното в една църква, в която самият й Основател е казал, че "в нея няма нито елин, нито иудеин, нито мъж, нито жена, нито роб, нито свободен". Сетне: в БПЦ битово-ритуалните форми често пъти заглушават като бурени същинско духовното съдържание. Колко много курбани, колко много плувци, които се хвърлят да изваждат кръста, колко слаба вяра в преданието, колко много хора смятат "Житията на светците" за легенда. А същевременно, ако ги попиташ, ще кажат, че са православни. Това също е проява на езичество. Това също издава латентно магическо съзнание на част от българите. Но изразява също така и минимализация на духовния живот, защото суеверието не е нищо друго освен минимализация на духовния живот. Сектите привличат често пъти хора със силна и невежествена духовна потребност. А неоезичеството, повърхностната, суеверната религиозност овладява хората, които са парализирани от маловерие, не от неверие, а от маловерие.
- Каква е вашата прогноза за пътя на България от гледна точка на духовността?
- България скочи от предмодерно комунистическо битие в постмодерно "овъншняване". Няма да кажа, че прогнозите ми са апокалиптични, но ще кажа, че са много тревожни. В България имаме до задушаване външен живот, имаме страшно "овъншняване" на живота. Ние живеем в непоносимата тежест на лекото, което ни обхвана отвсякъде. Ние живеем в лека, пукаща почти като мехурчетата в газираната вода визуална атмосфера, потопени изцяло, от петите до главата в нея. Няма място, където човек да остане насаме с мислите си. -------------
На нас ни беше даден един много зловещ знак, символичен знак, със задушаването на децата в дискотеката преди година и нещо. Там външното беше станало толкова външно, че задуши вътрешността буквално. Удуши я.
-------------
Тогава, когато външното, плътското стане прекалено обилно, се получава задушаване, асфикция. Човек не може да си поеме дъх. Повечето хора живеят по повърхността на собствените си тела. Те са изцяло собствените си осанки. Това нещо се живее с невероятна лакомия. И понеже навсякъде е леко, понякога изведнъж ти става страшно тежко и усещаш, че е тежка лекотата на битието, в която сме потопени. Тук говорим именно за духовното. Духовното изисква мълчание, изисква усамотение, изисква способност за вътрепребивание. Възможно е обаче да настъпи някакво пренасищане от външното. Това пренасищане може да стане и катастрофично. Входът към духовността е или през преизобилстващата радост, или през срутването. Като че ли ние днес бихме могли да намерим входа към духовността единствено при срутване, недай Боже, разбира се. Защото ние сме "поломена тръст" и се надяваме да не бъдем дочупени. Така бих формулирал своята тревога.
Паметта е също така забравена и почти забранена реалия в България. Паметта е бреме. Тя пречи на хората да живеят в настоящето си. Тя им пречи да "прогоряват" своя живот. По същия начин е и с измерението на бъдещето. Бъдещето е възпитател на добродетелта на търпението и на надеждата, която в Свещеното писание се свързва с търпението. Но да носиш тегобата на търпението и да се надяваш - това означава да носиш бреме в настоящето.
--------------
Никой не иска да носи бреме в настоящето. Всички искат чисто настояще. Защо е толкова тревожен проблемът с дрогата? Защото дрогата е онази, която изрязва измерението на миналото и измерението на бъдещето. И прави от настоящето един безконечен миг.
Е, съгласете се, че много и много хора, без да се дрогират във формалния, в буквалния смисъл на тази дума, живеят дрогирани в тоя смисъл, че живеят изцяло в настоящето. В това отношение не само духовното, и политическото е под голям въпрос в България. Защото и политическото е опит от миналото и търпение в бъдещето. Политическото е строителство, артикулация. То също не ни обещава лекота в настоящето. А всички искат да живят леко в настоящето. Ето това е най-тревожното в духовната сфера.
----------------------
- Как бихте описал чрез оптиката на човешката съвест двама политици - Симеон Сакскобургготски и Иван Костов?
- Съвестта е очевидност, тя ни показва нещата в абсолютна непосредственост. Не мога да се съмнявам, че човек, който има поне малко съвест, с тази си съвест, въпреки всички антипатии и симпатии, въпреки всички политически пристрастия, не вижда очевидното:
--------------
Симеон Сакскобургготски е маска. Той говори винаги от своя сан и от своя ранг. Той никога не говори от своята личност. Той, боя се, няма капацитет въобще да бъде личност. Иван Костов говори. Иван Костов даже понякога е беззащитен. Поради тази причина той не е маска, а е човек.
--------------
Той артикулира, той обяснява, неговото слово предизвиква съгласия и несъгласия, той се старае да убеди, то, словото му, е човешко слово. Сакскобургготски говори с многоточия. Той говори като машина. Може би зле настроена машина, но именно машина. В този смисъл Симеон е много по-малко човечен от Костов. Тук даже не говорим за политически капацитет. Кобургготски може би е по-хитър, по-перфиден, но е перфиден не-човек. Костов може би не е безупречен, но е небезупречен човек и това е абсолютно безспорно. Да заложиш на маска, а не на човек, означава да извършиш безумие. Поради тази причина аз бих заложил на Костов и никога на Симеон.
Изключителното дразнение от този човек, Костов, личи от това, че на него в България в момента има посветено изцяло едно еженеделно предаване. Посветено изцяло на омразата към него. На усилието този човек да бъде унищожен. Симеон изглежда не може да бъде засегнат по какъвто и да било начин, но той не може да бъде засегнат точно защото няма какво да се засегне в него. Маската, зад която няма лице, не може да бъде унищожена. Това е моето мнение за тези двама политици в такъв импресивен план, план на интуицията, на съвестта.
В по-аналитичен план може да кажем, че Симеон размаза политическото в България. Той маргинализира всички политически партии и ако това не е трагично, трагично е, че беше маргинализирано политическото изобщо. Възможността за политическа артикулация, за политическа ясност. Да е ясно кое е дясно, кое е ляво; кое е комунистическо, кое е антикомунистическо; кое е морално, кое не е морално; кое е консервативно, кое е радикално и т.н. Границите на тези неща след идването на Симеон са абсолютно размазани. Те практически не съществуват и по тази причина са вкарали българите в блатото на блажената неяснота, на блажената за мнозина неартикулираност. Костов има този недостатък да артикулира, тоест да отчленява твърде рязко. В този смисъл безспорно той има по-остри противници. Но пък за съвестта той е нормален, той е човечен. Симеон е свръхнормален и с това е почти демоничен.
. Което личи много ясно от контекста на употребата й:
, Миранда!
