"Най ми помогна Светлана Джамджиева", разказва Саркисян, докато седим на капучино в едно кафене. Известната журналистка харесала шестгодишното момче на Ашот, арменски емигрант у нас, и успяла да осигури пари и връзки за операцията му. Житие-битието на фамилията Саркисян се развива като приказка, слава Богу с щастлив край. Преди 8 години той решил да бяга от Армения - война с Азербайджан за Нагорни Карабах, битови неуредици, опасност от мобилизация...А мобилизирали така - спират те на улицата, качват те в автобус, и готово. Ашот не щял война - искал нормален човешки живот.

-----------------------

Вдигнал се със семейството си, обиколил няколко страни, накрая избрал България. Архитект по образование, той не се и надявал да намери работа по специалността си, но открил ново поприще:



почнал да майстори надгробни паметници



Стара арменска технология, дотогава непозната у нас, за рисуване на надгробни портрети, и сръчните му ръце скоро го направили много популярен. Завалели поръчки и Ашот едва смогвал да удовлетворява многобройните клиенти.

Имал си обаче един голям кахър - синът му Степан.

Степан на 7 години не тежал дори 20 килограма. Бил почти инвалид, при най-малкото физическо усилие посинявал. След училище баща му трябвало да го носи на ръце, за велик сеир на съучениците.

Страдал от вродена сърдечна малформация, дясна камера с двоен изход тип "Фало" - това водело до критично малко кислород в артериалната кръв.

А рисувал превъзходно - дали поради дарбата на бащата, дали поради болестта, която не позволявала други занимания, дали поради двете - но малчуганът изумявал с молива си.

Веднъж таткото пратил рисунки на 6-годишния си син за детски конкурс. Степан не се оказал сред наградените. Бащата Ашот все пак се поинтересувал пред журито за оценката на сина.



"Не наградихме детето, защото му е помагано от възрастни",



пояснили художниците. Напразно бащата обяснявал, че никой не е помагал на детето. Не можели да повярват. Тогава амбициозният родител предложил експеримент: "Добре - казал им той - дайте тема, а Степан ще я нарисува тук, пред вас."

Те се съгласили; попитали само какво обича да рисува, за да му е по-лесно. "Каквото кажете вие", настоявал Ашот.

Накрая Степан уловил химикалката и пред смаяните очи на журито се появили Бъгс Бъни и Мики Маус - с всичките им подробности.

Докато приказваме с татко му, Степан рисува и нас - той явно е типичен "рисувач" - не пропуска детайла, интересува се повече от линията, отколкото от колорита.

Но от атмосферата и фигурите лъха достойнство и някакъв зрял наивизъм.

- Прилича малко на един велик кавказец - грузинеца Нико Пиросманишвили, казвам на таткото за негова радост.

Той се съгласява - наистина прилича.



Сега Степан малко е позарязал рисуването -



усилено спортува. Така съветват лекарите, защото преди не можело и да се мисли за такива неща.

Бащата се терзаел непрекъснато за болния си син; дъщеря му Азалия е жизнерадостно дете без проблеми, но Степан...

Волята на случая го срещнала със Светлана Джамджиева. Журналистката взела толкова присърце проблема му, че той и досега се чуди. Тя харесала детето и употребила всички сили, за да го свърже с хора, готови да помогнат. Основната част от парите за операцията - към 30 000 долара, дал изгоненият от България Денис Ершов. Той не бил виждал ни Ашот, ни сина му - така и не ги видял.

А в България огромна помощ му оказал доктор Иван Велковски; още щом видяли този доктор, Ашот и съпругата му Лариса му повярвали безрезервно. (А далеч не всички доктори били за доверие, някои дори нагрубявали досадния с грижата и въпросите си баща.) Но за Велковски наистина било важно детето да е здраво, а не просто да се опита лечение, твърди Саркисян.

Известният наш диагностик и специалист по сърдечно-съдови заболявания, тачен сред медицинските среди в цял свят, заявил, че е по-сигурно операцията да се извърши в чужбина. Имало четирима лекари, които той смятал за достойни да извършат изключително сложната и опасна операция.



"А ако ставаше дума за ваш син, кого бихте избрали?",



попитал притесненият Ашот доктора. Защото операцията изобщо не гарантирала не само оздравяване, но и нелетален изход. Велковски препоръчал д-р Мартин Елиот в една от най-престижните детски болници - "Грейт Ормонд Стрийт" в Лондон.

След това помагат още много хора - посланичката Севда Севан - за паспорта на Степан, "Бритиш еъруейз" - за безплатни билети, съдружникът на Ашот - Петър Михайлов - с тичане и подкрепа.

Десет дни в Англия минали като сън за Ашот, той треперел за живота на детето си непрекъснато. Но всичко приключило успешно. Операцията била извършена блестящо и Степан се възстановил учудващо бързо.

После, вече в България, наддал на килограми, почнал да спортува: изобщо наваксва това, което му липсвало в детството - движението, с галопиращи темпове.

Докато си приказваме, а Степан ни рисува, си мисля - не може да е било леко: в чужда страна, с болен син, без средства, без познаване на езика (Ашот все още слабо говори български)...

- Не беше леко - отгатва сякаш мислите ми Ашот. - Аз не можех да се разбера лесно с хората тук - не зная добре езика.



Но намерих помощ и добро отношение,



и затова повтарям и на Степан: "Обичай този страна, донеси й слава, ако можеш, тя те спаси!"

Питам го каква е причината арменската диаспора да е така добре реализирана у нас и по света, а в самата Армения да е имало и да има толкова много проблеми.

Ашот се замисля дълбоко и отвръща, че според него причината е само една: ужасното съседство с Турция. Освен геноцида над арменците в началото на миналия век той е убеден, че Турция и досега пречи на Армения - затворила е общата граница за търговия и обмен, помага на Азербайджан непрекъснато в конфликта за Нагорни Карабах.

Мисля си - ето един от хората, за които България е безусловно хубаво място. Нима е малко това, при толкова разочаровани сънародници наоколо? А Ашот, отгатващ по навик мислите ми, продължава:

- Много съм доволен в България, видял съм добро тука. Например -



много ми помогнаха журналистите,



помогнаха ми приятели и колеги българи. Дори вече се връщам към истинския си занаят.

И арменският майстор с гордост показва няколко свои реализирани архитектурни проекта за чешми и паметници. Работил е заедно със Ставри Калинов за мемориалчето пред "Индиго", заедно със скулптора Любомир Добрев прави параклис в Бяла Слатина - "Св. Георги"; оформял е манастира "Св. Мина", има още десетки проекти, с които се състезава в различни конкурси.

Накрая споделя жизненото си кредо - когато човек има добри качества, може да се преодолее всичко. Важното е да се работи и гради, а не обратното.

Когато си тръгват - майсторът-каменоделец към своите работи, а малкият Степан - към приятелите си в училище Любо, Томаш и Иво и към учителката Николова, ми минава още една мисъл. На нея вече не чакам отговор от Ашот Саркисян, но я споделям охотно с читателя: че да не би и България да не печели от такива хора?