Преди сто години в планините на Македония ставаха странни срещи. Кръстосваха потери - низами и башибозук. Преследваха последните оцелели комити. Пъплеха бежанци с бледи лица. Едни търсеха път към избавлението. България, сиреч. Други се щураха около пепелищата на домовете си. Облажаваха мъртвите. Струпваха колиби от клони, които не можеха да спрат злия вятър. Сред всички тях странни и невъзмутими яздеха конете си англичани и англичанки с длъгнести лица. Турците ги гледаха с неприязън. Българите - с неясни очаквания. От уста на уста вървеше слух, че са представители на могъщия "Балкански комитет". Че помагат с пари на пострадалите. Че раздават храна, лекарства, дрехи, одеала. Че вдъхват надежда. Балканският комитет стана "притча во язицах" на журналистите. Седмица не минаваше без статии и дописки в София, в Белград, в Атина. Имената на водачите му - Ноел и Чарлз Бъкстон, Джеймс Брайс, Едуард Бойл - ехтяха от Карпатите до Егея.

Кой ги е чувал сега? Кой ги помни?

------------------

А тогава Балканският комитет в Лондон бе влиятелна група за политически натиск. Лобисти им казваме сега. Министри се сепваха, когато на вратата им чукаха негови делегации. Можеше и да ги мислят за "некомпетентни глупаци", но трябваше да ги приемат. Твърде много избиратели стояха зад тях, твърде много вестници. Хилядни събрания тресяха английските градове. Хиляди лири доброволни помощи се изливаха в касите на комитета след призивите му да се помогне на християните на полуострова.

Дали забравата сама по себе си е оценка? И кому се пада да държи жива историческата памет? Колко дълго трае благодарността? Нуждае ли се от спиритически сеанси?

"Лорд Биконсфилд умря,

потъна в черний мрак

и всичко честно се засмя

от Лондра до Батак."



Така нечовеколюбиво отсече Вазов. Имаше право



Великобритания, Дизраели, лорд Биконсфилд разрушиха делото на Сан Стефано. Обрекоха България на десетилетен иредентизъм. Но пак във Великобритания се роди организация, която в продължение на половин век защитаваше интересите на българите. Опитваше да ги възмезди поне донейде за мъките.

Угризения на съвестта и трезво разбиране на политически интереси стояха зад Балканския комитет. В късното лято и ранната есен на 1903 г. на воплите на гинещите англичаните реагираха по привичния си начин. Основаха дружество. То трябваше да информира за ставащото, да припомня отговорността на Лондон, да помага на страдащите. "Ето ни с нови "домашни любимци" на Джон Бул", възкликна недолюбващ ни журналист. Преди били гърците, после турците, дошъл ред на българите. Ирония, насочена в празното. Моралът беше налице, но и новото виждане за британските интереси - също.

Хората, които основаха комитета, бяха захранени с идеите на викторианска Англия. Възприели бяха много от официалните представи и, което е странно за нашето цинично поколение, се стремяха да ги прокарват на дело. Смятаха, че



голямата мощ носи и големи отговорности



Балканските народи със своите разправии, с насилията и жестокостите, с войнствената си свадливост и неотстъпчивост бяха от типа народи, над които англичаните имаха задача свише да опекунстват. Или поне така си мислеха. Повечето активисти на комитета бяха стигнали до правилната идея или поне до една от правилните идеи - мирът на полуострова може да дойде само ако бъдат решени поне донякъде националните противоречия. Това, че моралът съвпадаше с представите им за дълготрайните интереси на Великобритания, това, че мирът на Балканите щеше да означава и мир за сънародниците им, бе страничен продукт на тяхната политическа философия.

В основата на Балканския комитет стояха възпитаници на Итън и Ръгби, на Оксфорд и Кеймбридж. Бяха членове на едни и същи клубове, посещаваха едни и същи курорти, четяха едни и същи вестници. Сред членовете (в различни години) личаха известни тогава имена: виконт Халдейн, историкът Дж. П. Гууч, политиците Хенри Невинсън, лорд Понсонби, сър Хърбърт Самюел. Лорд Джеймс Брайс утвърди влиянието на организацията, когато стана неин първи президент. Последваха го Ноел Бъкстон и сър Едуард Бойл. В първите общонационални кампании участие взе и главата на англиканската църква, архиепископът на Кентърбъри, няколко епископи, ректори на колежи в Кеймбридж и Оксфорд, депутати в Камарата на общините и в Камарата на лордовете, бивши министри, учени, журналисти. Кога друг път през изминалото столетие



личности от такава величина са заставали зад нас,



разбирали са стремежите ни?

Какво стори Балканският комитет? Звездният му час бе първото десетилетие на ХХ в. Македония! И това бе естествено. Тук бе големият конфликт, оттук идеше опасността от война. Стотици, ако не и хиляди протестни събрания във Великобритания издигаха сходни резолюции. Да спрат преследванията. Да се назначи губернатор християнин на областта. Да се даде право на жителите й да живеят без страх. А какви бяха жителите? У членовете на организацията нямаше и сянка от съмнение. Българи, разбира се.



Няма "македонци"



"Позволете ми да започна с поправянето на една почти общоприета грешка. Няма "македонци". Има българи. Има румънци - останки от латински говорещите жители на римските илирийски провинции, които все още се държат в планинската верига Пинд и съседните градове. Има гърци, включително повече или по-малко повърхностно елинизирани румънци. Има "турци", включително българо-мохамедани, и някои действително турски селяни във Вардарската долина, които представляват едно предшестващо османското завоевание заселване. Има едно вклиняване на шиптари или албанци в западните и северните покрайнини. Накрая, има едно голямо шпаньолско еврейско население в Солун. Но няма "македонци".

Това е писмо до в. "Таймс" на Артър Еванс, известен археолог, откривател на минойската цивилизация на остров Крит, сражавал се с пушка в ръка редом с гръцки въстаници. Откъсът е от брошурата "Македонската криза", издадена от Балканския комитет през 1903 г.

Реформите не помогнаха. Та затова комитетът, макар и с опасения, приветства Балканската война. Организира военно-полеви болници, наново раздаваше помощи на бежанци, защитаваше интересите на България не защото бе пробългарски настроен, а защото вярваше, че на нейна страна е справедливостта.

Но не и силата. След поражението в Междуъюзническата война комитетът се запретна да убеждава Белград и Атина, че трябва да дадат права на българите. Всуе! Оттук започна и постепенното отслабване на организацията. Тя работи още три десетилетия, но бе само сянка на предишното си влияние. Единството се пропука. Някои смятаха, че се прекалява със защитата на българите. Други просто се умориха. Нови съидейници не идеха. Светът се промени. Балканите се озоваха на периферията на световните противоречия. През 1946 г. при съвсем ново разпределение на силите



организацията умря от естествена смърт



Остана споменът. Но имаше ли го? Улиците в София, кръстени на братя Бъкстон, на Джеймс Баучер. Колцина са софиянците, които знаят защо те носят тези имена? Братята поне имаха късмет. На управниците след Девети не им хрумна да сменят названието на улицата. Хем бяха английски империалисти. У. Гладстон немa този късмет. Джеймс Дейвид Баучер - също. Братята минаха между капките. Също както някога в Букурещ, когато фанатизиран в патриотизма си турчин опита да ги застреля заради приятелството им с българите. Тогава те оцеляха. Оцеля и улицата.

За тези, които се интересуват повече от историята на Балканския комитет, през следващите две седмици в залата на ГУА към Министерския съвет на ул. "Московска" 5 ще има изложба на документи и материали за тази организация.