---

Понякога из улиците излизат едни странни хора, развяват лозунги и знамена, клеймят държавата, партиите, църквата, капитализма, тоталитаризма, НАТО, "Макдоналдс", "Адидас" и прочее авторитети. Обличат се в черно, наричат се анархисти. Смътно подозираме, че най-съкровеното им желание е да чупят витрини и евентуално - глави. От друга страна, много често казват за институциите неща, които и ние си мислим. Що за птици са всъщност? Прелетни ли са, или тукашни?

Гарги ли са, орли ли са, врабчета ли? Или изчезващ вид?

---

"Иди и виж", казва Библията в апокалиптичната си част. Едно назидание, което подхожда като азбучна истина за всеки, чиято професия е любопитството.

Анархистите принципно не ценят Библията, както и свещените книги, но библейския ми подход - иди и виж - приеха.



Пръв ме покани у дома си Георги Константинов



На една дискусия, организирана от Центъра за дебат "Червената къща", го представиха като "председател на Федерацията на анархистите в България".

В апартамента си в един висок жилищен блок в краен софийски квартал той категорично отрече да е председател - анархистите по принцип се отнасят към титуловането с отвращение.

В жилището му нямаше нищо анархистично, ако под "анархия" разбираме хаос и дармадан...Тоест - ни следа от артистичен или просто мърляшки безпорядък. Беше акуратно и подредено, със здрави, макар и непретенциозни мебели. Мисълта на домакина течеше по същия начин - методично, целенасочено и малко по-обстоятелствено от обичайното за спонтанен диалог. Всъщност Константинов - математик по образование, сега вече на 71 г., е прочут "душман на държавата". Още през 1953 г., него - едва 20-годишен, го осъждат ни повече, ни по-малко - на 20 години затвор. От тях излежава 10 - в Белене и други наши зандани.

През 1973-а минава нелегално границата и после прекарва 18 години във Франция. Връща се в България след приемане на закона за амнистия на политическите емигранти през 1991 г. И е последователен анархист, дори на тия години, въпреки че цитира Клемансо:

"Който до 30 години не е бил анархист, няма сърце,

а който е анархист след 30 години, няма ум."

Дали поради дългото си пребиваване по затвори и заточения, дали поради естествена склонност към исторически анализи, но Константинов подхожда към зададените въпроси с основателно фактологическо въоръжение. На моя въпрос не е ли пълна утопия анархистичната идеология, след като няма реализиран досега успешен опит в управлението, той отвръща, че не - има, макар и за кратко.

И привежда примери - Парижката комуна - 2 месеца анархия, Испанската гражданска война - 3 години в Каталуния и Арагон, 20-дневната революция в Кронщадт след Октомври 1917-а...Унгарското въстание през 1956 г. Константинов също свързва преди всичко с активността на анархистите.

Анархистите като цяло и Константинов в частност са близо до възгледите не на Ленин, а на Троцки - че само в световен мащаб е възможна победа на идеите им. Разбира се - Бакунин и Кропоткин от руска страна, както и хора като Шейтанов от българска, са истинските им идеолози.

Че защо в отделно взета страна да не става победата, какво пречи?, любопитствам възпитано.

- Защото има могъщи фактори, военни и икономически, които го правят невъзможно - отвръща Константинов. - Или анархията ще унищожи пазара, или пазарът ще смели анархията.

- А как без пазар, бива ли изобщо? - чудя се аз. - Нали на това се крепи цивилизацията ни.



Анархията е срещу пазара!



- категоричен е Константинов. Между другото той, както и младите му съратници имат безусловно качество - каквото мислят, го казват. Нищо, че често не изглежда много за вярване.

По-нататък анархистът прави аналогия: има и съжителство без пазар - в едно семейство няма пазар, а животът си върви, и понякога - не лошо.

Тази теза обаче буди у мен позаспалия опонент и вадя контрааргумент - как стимулирам сина ми да си напише домашното чрез спазаряване на телеанимация отподире...

Може да не е педагогично, но работи.

Да не говорим че, уви - в доста семейства привидната сплотеност се крепи върху това кой какво дава и получава - примерно - красивата половинка дава ласка и младост, а другата половинка - плешива и стара, осигурява разни проклети цивилизационни екстри - автомобили, бижута и курорти.

Не че са за читанка и библия тези печални примери, ама работят, ох как работят...

Всъщност футурологията на Константинов и анархистите е комунистическа, ако под комунизъм се разбира идеалът, а не практиката. "Нашата идея е



да се ликвидира наемният труд,



и производството да стигне ниво, което позволява да се удовлетворяват нуждите на всички - всеки дава според възможностите, а получава според нуждите."

А как ще стане с пустата нужда на грешния земен жител да се поизпъчи пред другите, я с нова къща, я с нова кола, я с нов чепик, я с хубост, я с нова идея - ми се ще да попитам Константинов, но не питам, за да не забием от социално-исторически към психологически дебри.

Той - далеч не глупав и със силен характер човек - разбира, че състезателността обезпечава прогрес, но не харесва такава състезателност. И докато производството не позволява разпределение според нуждите, се бори поне за абсолютно равни заплати. За всички -



лекари, министри, метачи, програмисти, продавачи...



Засега поне, докато още има министри.

На проклетата състезателност на нашата цивилизация Константинов противопоставя примера на някои индиански общности. Те не били стимулирани от възможността да вземат повече от общия труд, а напротив - да дадат повече. Въпрос на възпитание и настройка - смята домакинът. Напомням му, че - уви - и индианците не спечелиха света със своя модел, а тъкмо обратното.

Константинов се оживява, съдбата на индианците му дава повод за съкрушителна критика към днешната капиталистическа практика - 15 милиона червенокожи са избити при колонизацията на Америка от западната цивилизация - припомня той. А после цитира Бисмарк: "Капитализмът не е резултат от естествено развитие, а е налаган с кръв и желязо", като веднага след това го допълва с Маркс - "и изпуска воня от всичките си пори"...

Личи, че ефектният цитат-тандем му е настолен.

Само дето подобна брилянтна сентенция може да бъде употребена за всяко модерно общество и време, все с неизменен успех.

- А много ли сте анархистите? - питам.

- Не сме - признава Константинов, без да изглежда съкрушен. - От старото поколение аз съм един от най-младите.

Той не се разпростира за съвсем младите, колко са и как си правят сбирките - спазва известна конспирация. Но а-ха да ми се доще да я изиронизирам, тази конспирация, и ми хрумва - да те осъдят на 20 години затвор, когато си на 20 г., си е смазващо, както и да го погледнеш...

- Убихте ли някого, взривихте ли някого за такава жестока присъда? - чудя се аз. - Не може да е без хич, 20 години е страшен срок!



- Взривихме. Една статуя на Сталин в парка -



признава Константинов. - За това щях да получа смъртна присъда, полагаше се тогава. Спаси ме само фактът, че Сталин умря след два дни. Осъдиха ме по чл.71, т.4 - като "организатор на терористическа организация, поставила си за цел да събори, подрови или отслаби народната власт..."

Народно-демократичната власт е пипала здраво, пукали са кости, не ще и дума.

17 000 страници за "своя случай" си е копирал Константинов от архивите на ДС. Той е бил "обект на разработка" по бая дела - "Терорист", "Анархисти", "Сердар", "Тервел", "Родоостъпници","Злодеи"...

И сега не му дават достъп обаче до всички страници, за което Константинов води дела в Страсбург.

Изобщо, увлекателно четиво са архивите, той ги е вкарал в книга. Примерно - на 28 март 1953-а "ние - Иван еди-кой си и Боян еди-кой си - съставихме този акт като потвърждение на това, че...е дадено възнаграждение за оперативна работа по разработка "Злодей" на секретния сътрудник "Соколов", от когото по оперативни съображения не е взета разписка". Пълно е с такива документи в книгата - все има по някой "Соколов" - приказвал, слушал, а после взел без разписка...

Дали и сега?

Тъга, драги читателю.



Сигурно затова и анархистите-младоци,



с които се виждаме в една столична бирария по-късно, не желаят да се снимат така, не в акция. И те спазват известна конспирация. Младежите са средно около 20-25 годишни. Представят се по следния начин - Петър, ученик 12 клас, Веселин, 23, работник, Любо, 27, работник, и Орлин, 25, студент. По-късно към нас се присъединяват Митака, програмист, дамата Тони - уебдизайнер, и Сашо - ученик.

Те са на бира, аз - на малка ракия. С това, един вид, подчертавам известна професионална и идеологическа дистанцираност от събеседниците си. Иначе се разбираме.

Говорим си за анархията и живота.

Младежите първоначално са сдържани, после - по-ентусиазирани. Държат да ми обяснят, че общественото мнение, което свързва анархията с хаос, е погрешно и тенденциозно. Анархията не било хаос, а свобода. Обществото можело да се самоуправлява на федеративен принцип и щяло да е по-ефективно, убедени са те. Принципно не гласуват,



не вярват на никоя партия, не желаят да създават своя,



защото това противоречи на идеите им.

- А как тогава ще се наложите, с революция ли? - питам аз.

Отговарят различно: един казва, че може и с революция, друг, че просто ще узреят главите на масите за анархоистините, а трети, че общественото развитие и технологиите сами ще доведат обществото до анархия, тоест хармония.

- В света богатите, елитът, са 5 процента! Те корумпират другите 95 процента, те създават бедност и несправедливост в обществото! - сигурен е Митака.

Той и съратниците му вярват, че онеправданите и бедните просто трябва да се осъзнаят и съюзят, за да премахнат властта на богатите и властта изобщо, и светът ще стане добър и прекрасен. Общо взето, де.

- Но дали бедните искат точно това? - не съм сигурен аз.

- Ами какво друго?

- Ами огромната част от тях май искат просто да забогатеят - допускам с цялата плахост на аналитичната си презумпция. - Ето, ти примерно, ако получиш 1 милион лева, да речем от тотото, не би ли си посменил малко поведението? Да не си чак така ревностно революционен - действам като змей-изкусител към Митака...

Въпросът не му допада много. Какви са тия приказки, ако...ако не...Но дори така, не би станал министър, нали. Един вид - парите какво са - бири.



Но власт над хората, това никога!



А аз си мисля, че все пак и парата яко командори, поне засега. Да кажем, едното левче заповядва на сервитьорката да иде до бара и да налее халба бира за анархиста. И момичето подтичва. Власт все пак, макар не диктаторска. В един идеален анархоареал може би тя, сервитьорката, би избрала друго занимание за себе си. Примерно, да лежи на плажа на Големия канарски остров и да разглежда слънцето през дебелия кристал на коктейл с папая и революционно червено кампари...

Мисля си, но си трая. Защото младежите са наистина симпатични.

Пък и иронията все пак е субстанция с корозиращ ефект, а и не е най-добрият подход, когато претендираш за любознателност.

Питам ги как живеят, събират ли се ей така - за рождени дни, за купонясване просто. Ами събират се, живеят си нормално. Слушат ли музика? Ами слушат. А каква? Който каквато иска - отвръщат те, малко обидени от прекалено елементарните въпроси.

Ще им се да говорят за това - че в САЩ само за един ден се изхвърлят храни, които биха нахранили Африка за цял месец. И за това, че работният ден трябва да е 4 часа. И за това, че много ги дразни празноглавият патриотизъм, че той ражда ксенофобия. Че са срещу корпоративните продукти -



не пият кола, не влизат в "Макдоналдс",



така се борят срещу тях. Че са участвали в протестите в Солун, че поддържат връзки с анархисти от чужбина, че излязоха да протестират срещу войната в Ирак, но се дръпнаха, щото БСП се опитало да им вземе инициативата, че само те отидоха да веят байряци срещу НАТО, че издават вестник, че имат сайт...Най ги огорчава това, че институциите са станали по-важни от хората и упражняват своята административна диктатура над тях, както компаниите - своята пазарна такава...

- Всички са хора, и циганите, а срещу тях има ненавист - казва Тони.

- Скинхедс дори ги бият! - истински се възмущава Орлин.

- А вие със скинхедс как сте? - питам ги.

- Бихме ги веднъж - отвръща Любо скромно.

Посоката на разговора ме подсеща да им задам важен въпрос - а как гледат, така - на насилието? Ако е за идеята?

Против са. Ами това, да строшиш витрина, да запалиш кола?



- Че това не е насилие! - удивлява се Тони.



Голямо ми е изкушението да обобщя и изявя позиция. Имам право и се сдържам с огромно усилие. Но ще ти отстъпя тази роля, читателю, в угода на дискусионната равнопоставеност.

Само си мисля, че можех да поседя на масата и със седем-осем по-вписани младежи. Които да ми разказват за плановете си - кой иска да иде да следва в Германия, кой - да почне да продава дискове на сергия в Илиенци, кой - да потегне колата на баща си и да отбръмчи до Солун с гадже.

Щеше да е много сив светът, ако всички бяха такива, нали? Както вероятно и ако всички бяха анархисти.

----------

*Ni dieu, ni maitre - "без бог, без господар", е лозунг на френските анархисти от началото на миналия век. Според Георги Константинов възможно е този стих на Гео Милев от прочутата му поема "Септември" да е цитат от тях. Още повече, че тогавашното сп. "Пламък" е издържано от кръгове около известния анархист Георги Шейтанов, който пише в списанието с бащиното си име - Георги Василев.