|
Малцина днес вече си спомнят, че надеждата за промяна в тоталитарния свят започва с една магична дума - "гласност". Стиснатите зъби и глътнатият от страх език не бяха единственият недъгав белег на тоталитаризма, но на всички се струваше, че нещо ще започне да се променя, ако се разруши "позорната тишина" (ако си послужим с друга метафора, Фурнаджиевата). Несвободата се възприемаше като невъзможност да се изкажеш, да имаш думата, да изразиш мнението си. И не само отделните хора живееха в мълчание, но и обществото бе загръщано в тишина. Достатъчно е човек да разгърне тогавашните вестници, да си спомни тогавашните медии, за да разбере живота в информационна тъмнина. (Случаят с аварията в Чернобил бе емблематичен за нея.) На всички им се струваше, че светът може да бъде променен, ако бъде изразен.
Така "гласност" стана магична дума - едновременно копнеж по, но и симптом на промяната. Впрочем думата "гласност" далеч преди да стане лозунг на новите социални мечти, се е появила през средата на XIX век в Русия, пак за да изрази бунта срещу деспотизма. Свободата на словото е, изглежда, първият порив на всеки бунт срещу несвободата.
И ето че диктаторските режими се сгромолясаха, преградните стени паднаха, глътнатите езици се изплезиха и ни заля бликналото отвсякъде оковано доскоро слово. Позорната тишина бе заменена от невъобразима шумотевица. Настъпилата свобода се изля в диви викове и крясъци. Паднаха като че всички табута - и не само пред словото. Пуританските преди медии ни заляха с потоци от порнография. Мълчаливите преди политици ни заляха с нов вид лъжи. Умрелите от страх по времето на живковизма журналисти започнаха да наричат "диктатор" всеки политик, който не ухажва микрофона им, а политиците пренебрежително им се усмихват, защото знаят, че словесните дързости на журналистите само скриват онова, което и политиците премълчават.
В противовес на предишните информационни затъмнения днес ни оглушават информационни потоци.
Но дали този информационен потоп ни прави по-знаещи и дали сред шума, който ни залива, чуваме и разпознаваме гласа на истината? И кое е истината сред потопа от лъжи? Разбират ли се по-добре хората отпреди - помежду си и с институциите? И дали въобще се чуват? Не мисля!
Ако преди хората не можеха да се чуят поради запушените усти и глътнатите от страх езици, днес не могат да се чуят поради настъпилата шумотевица, сред крясъците и пластовете от лъжи. Ако манипулацията по промиване на мозъци преди се осъществяваше чрез позорната тишина на немотата, сега се осъществява чрез шума като симулирана свобода на словото. Защото, както има един праг на тишината, под който не се чува нищо, така има и един праг на шума, над който се оглушава. Ако преди хората бяха манипулирани чрез немотата, сега са манипулирани чрез шума.
А дърдоренето и шумотевицата не само оглушават, те и заслепяват - не само за смисъла на нещата, но и за самите неща.
"Нещата ни се откриват чрез мълчанието - казва един философ. - Най-многото, което езикът може да направи за нас, е да ни доведе до това мълчание, да стане прозрачен за това мълчание. Защото езикът има смисъл само ако продължи с мълчанието на нещата."
Затова може би трябва да се вслушваме не в онези, които говорят, а в онези, които мълчат. Не в говоренето, а в мълчанието; и не само в тишината, но и в премълчаното на казаното.
Партията на мълчанието се оказа най-голяма на отминалите избори. И с инстинкта на алчността, захапала кокала, политици, коментатори и други бръщолевковци се опитаха да ухажват, да привлекат или да пренебрегнат това мълчание, обвивайки го с лъжи, в чието премълчано се усети страха от мълчанието като нежелание да се легитимират дърдорковците.
Мълчанието не е нито само разочарование, нито хигиена на езика; то е активна гражданска позиция - не в смисъл, че няма между кого да се избира и не че няма какво да се избира.
Историята на нашето време ще се пише не по казаното, а по премълчаното от/за нея.
А може и да се мълчи по много начини, когато всички речи вече са се слели в шумната немота на нищонеказването.
