В центъра на обществения интерес отново попаднаха различни проблеми на образованието. То най-сетне получава онова внимание, на което в модерна Европа се радва постоянно. Но да оставим настрана кампанийността, при това главно за целите на политическия PR. Да забравим труизмите на министър Николай Василев и обещанията за техническо обновяване на училището, зад които няма как да не подозрем желание за нови не съвсем незаконни, но сигурно и недотам морални сделки с търговците на техника. По достатъчно проблеми, търпящи дебатиране, не сме чули достатъчно мнения. Един от тях със сигурност е научаването на родния език, и не само в писмената му книжовна норма. Всички родители са разочаровани, преподавателите в университетите са в шах от студентите, а работодателите колабират от наплива на



новите поколения българи без език.



Без какъвто и да било език.

Най-трудно е осъществяването на промени в "софтуера" на образованието. Едно от предложенията за промяна, за които бе съобщено на състояла се на 21 януари в БТА пресконференция на учени от Института за български език към БАН, засяга статута на самия предмет "български език и литература". Предложението не бе обосновано подробно, но пък можеше да се купи новия сборник "Закони на/за езика", в който се засягат правни, научни и образователни казуси, между които и проблемът с критикуемото поставяне на езика в ситуацията на подчинен на литературата.

В текста на Маргарита Димитрова съществуването на общ предмет "български език и литература" се разглежда като анахронизъм: "Една от реализациите на книжовния език е чрез художествената литература като изкуство на словото. Тази реализация обаче не е по-ценна и по-съществена в живота на членовете на едно общество от всяка останала реализация на книжовния език - т.е.



художественият дискурс няма преимущества



пред другите дискурси. Затова един от пътищата за повишаване на ефективността в обучението по български език е разделянето му от литературата като частна област, в която се проявяват някои от свойствата на езика." Тогава г-жа Димитрова подхвърли, че не вижда по-големи основания за съществуването на "български език и литература" от създаване на предмет като "български език и история".

Шегата настрана, предложението звучи революционно и ще е привлекателно за мнозина. То сякаш радикално решава "трансформиранието" на часове по български в часове по литература; пренебрегването на говоримия език с неговата нормираност; подценяването на по-развити умения по български за писмени съчинения по всички училищни дисциплини. Става дума за предложение, направено от лингвистите, които от дълго време се чувстват затиснати от литераторите.

Такава мярка не бива да е резултат от комплекси. Още повече, че минава за вид модернизация. Отделянето на българския само ще съсипе окончателно интереса към него. Далеч по-смислено е при предметите, в които се изисква написване на текст, да се търси и проверката на филолозите в съответното училище. А и нека все пак не говорим ангро.



Разделянето на българския от литературата



би било много уместно в училища с хуманитарен профил като НГДЕК. Но не и за средното средно училище.

За решаването на проблема може да помогне повече преразглеждането на държавните образователни изисквания по предмета, особено в частта с понятията, които учениците трябва да научат. Всеизвестно е, че у нас литературата се изучава исторически, сякаш всички ще стават филолози, а българският протича като в СУ - то не са "морфеми" и "ситуация на общуване" в 5-и клас, не са семиотични модели с "фатични функции" в 12-и. Литературата отдавна трябваше да престане да се състои само от художествени текстове и по романтичен образец предимство да се дава на лириката. Отдавна трябваше в средното училище да се изучават откъси от Симеон Радев, Хаджийски, Михалчев, Петър Мутафчиев, Янко Янев, Шейтанов и т.н.; да влязат текстове на Михаил Белчев и Ицо Хазарта, рекламни изречения, телефонни разговори, изказвания на Петко Бочаров или Евгени Минчев и т.н. Все още се мултиплицира



рестриктивна представа за това кое е литература.



А и тя се набива в главите на децата с картонени чукове.

Всъщност на консерватизма на литераторите, които настояват, че след "Тютюн" е пустиня, съответства онзи на езиковедите, според които да използваш сленг значи да не владееш "правилния", "дълбокия" или бог знае кой български език.